Мармадюк

Мармадюк (Marmaduke), 2010

Режисьор: Том Дей

Сценаристи: Тим Расмусен, Винс Ди Мелио, Брад Андерсън, Фил Лийминг

В ролите: Лий Пейс, Джуди Грийр, Каролайн Съншайн, Финли Якобсен, Уилям Мейси, Глен МакКуен, Дейвид Уолиямс

Жанр: Семейна комедия

Вече почти два месеца по българските екрани вилнее един 90-килограмов немски дог на име Мармадюк. Измерено по кучешки часовник това си е цяла година и поради тази причина е любопитно да се потърсят странните мотиви за тази „издръжливост”.

В последно време киното е в постоянно търсене на нови герои и идеи и мястото, на което най-често намира спасение е светът на комиксите. Следвайки примера на многобройните предишни случаи, и Мармадюк получава възможност да оживее на големия екран след дългогодишната си печатна авантюра. Четириногият персонаж е дело на Брад Андерсън и Фил Лийминг, които дават начало на неговата история през 1954 и публикациите им продължават с успех и до ден днешен.

Сюжетът на кино версията е изцяло в тон с духа на комикса и пресъздава приключенията на Мармадюк и неговите стопани – семейство Уинслоу. Главата на семейството Фил получава апетитна оферта за работа в Калифорния и след кратки колебания той, съпругата му, трите им деца и двата незаменими домашни любимци (главният герой и котката с испански акцент Карлос) се местят не къде да е, а в Ориндж Каунти.

Всяко ново място крие неизвестности и доста перипетии към успешното адаптиране и в това число с трудностите ще трябва да се справи и Мармадюк, който попада сред редица нови кучета, които се различават коренно от тези в добре познатия му стар Канзас. Ще успее ли немският дог да разбере кои са истинските му приятели? Ще продължи ли да създава неприятности на своите грижливи собственици? Ще открие ли истинската любов?

Не е шега, този филм е точно толкова отчаян и безсмислен колкото звучи.

Том Дей („Фалстарт”, 2006) е храбрия режисьор на лентата и със сигурност постигнатият от него резултат не е задоволителен. Въпреки опитите да раздвижи историята чрез гласа на Оуен Уилсън и предоставената възможност за говор на всички домашни любимци (в оригиналната комикс версия няма такъв сюжетен елемент), филмът накуцва за около час и половина и оставя след себе си само няколко свежи кучешки размишления.

Дуетът сценаристи Тим Расмусен - Винс Ди Мелио („Сватбен лиценз”, 2007) не се отделя от нивото на предните си творби и създава плоска история с недоразвити персонажи, които не впечатляват с нищо. Дори симпатичните говорещи кучета на моменти стават досадни, а човешкото присъствие е сведено до минимум.

Точно по тази причина и самите актьори се чудят как точно са се „подхлъзнали” за тази творба. Лий Пейс (“Когато си в Рим”, 2010), в ролята на Фил Уинслоу, е банално безразличен. Джуди Грийр (“27 сватби”, 2008) е похабена в своя периферен персонаж на тиха и спокойна съпруга, а Уилям Мейси (“Kaто рокерите”, 2007) се отличава само с няколко забавни реплики.

Упоритото търсене на обяснение за спомената по-рано „издръжливост” на „Мармадюк” остава напразно. Може би сте любопитни какво имат да кажат четириногите домашни любимци, но след 90 минути празни приказки ще установите, че кучето е най-добрия приятел на човека точно защото изслушва и не противоречи.

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Mарли и аз”, 2008 („Marley & Me”)

Next: „Чиракът на магьосника”, 2010 („Тhe Sorcerer`s Apprentice”)

Играта на играчките 3

Играта на играчките 3 (Toy Story 3), 2010

Режисьор: Лий Анкрич

Сценаристи: Майкъл Арнд, Джон Ласетер, Андрю Стантън, Лий Анкрич

Озвучен на български от: Стефан Данаилов, Кирил Маричков, Ники Илиев, Саня Борисова, Весела Делчева, Николай Николов, Мариан Маринов, Анислав Лазаров

Жанр: Приключенска анимация

 

Преди „Играта на играчките 3” да започне своята приказка на екрана, зрителите в залата остават безмълвни пред късометражната анимация „Когато денят среща нощта” на Теди Нютън и на фона на музиката на Майкъл Джакино. Една малка притча за страха от новото, за постепенното опознаване и за приемането на непознатото – каква по-подходяща увертюра за една от най-успешните и вълнуващи истории в последните месеци в кината.

През 1995 „Играта на играчките” прави революционни промени в света на дигиталната анимация и най-вече в символиката на анимационните филми. През 1999, чрез продължението на приключенията си, играчките затвърдяват своята позиция в сърцата на малки и големи, а през 2010, голямото очакване за тяхното завръщане в последната им авантюра на големия екран е повече от обяснимо.

Пиксар или по-точно вече Дисни/Пиксар е известна като работилница за нестандартни идеи и стои зад създаването на едни от най-емблематичните за всеки зрител нарисувани герои - Немо, Уол.И, Рататуй, Уди, Бъз и др. Нейната философия винаги се е отличавала с желанието за пресъздаване на обикновени емоции чрез най-необикновени персонажи и сюжети.

„Играта на играчките 3” следи неотлъчно тази основна линия на студиото, но това не значи, че не експериментира със своите герои в третата и заключителна част. Историята следи перипетиите на добре познатата свита на Уди, Бъз и останалите играчки на вече порасналия Анди. Малкото момче се е превърнало в тийнейджър и е дошъл моментът да замине в колеж, където със сигурност няма място за неговите верни спътници от детските години. След редица инциденти те попадат в привидния рай за всяка играчка – детската градина „Сънисайд”, но скоро тъмни механизми ще излязат на бял свят и верните приятели ще трябва да се справят с тях.

Режисурата на филма е поверена на Лий Анкрич („Търсенето на Немо”, 2003), който след дългогодишна работа за Пиксар получава своята голяма възможност и не я пропуска, създавайки една анимационна приказка, която се движи с бърз ритъм и не оставя възможността на зрителя и за секунда да свали досадните на моменти очила за триизмерно виждане. Анкрич внася нов дух в „Играта на играчките” и освен цветните обстановки ще може да се насладите на някои наистина страховити моменти в стил „noir” (резултат от визитата на екипа в затвора Алкатраз с цел по-реално пресъздаване на ситуациите).

Групата сценаристи съставена от Джон Ласетер („Колите”, 2006), Андрю Стантън („Уол.И”, 2008), Лий Анкрич и Майкъл Арнд („Мис Слънчице”, 2006) прави някои наистина гениални ходове в създаването на историята и чрез прости, но ефикасни опозиции начертава лесна за следене и пленителна сюжетна линия. Изненадващите персонажи с интересно минало (лилавото мече Лоцо) и качествените нови попълнения (иконите Барби и Кен) дават актуално звучене на филма и му позволяват да се обърне към широката публика без да оставя никой извън залата.

В последните години се оказва, че анимационното кино се доближава най-много до сърцата на зрителите или по-точно успява най-добре да преразкаже всекидневните ни емоции и притеснения. Интересно е как бълващ огън дракон („Как да си дресираш дракон”, 2010) може да ви накара да се замислите върху приятелството. Любопитно е как зелено и неопределено създание („Шрек завинаги”, 2010) може да ви накара да се смеете до сълзи. Но когато група играчки ви връщат назад в собствените ви спомени и ви карат да изпитвате истински емоции пред екрана - това е изумително! Това е кино!

Ако ви хареса този филм, гледайте: Естествено първите два филма – „Играта на играчките” (1995) и „Играта на играчките 2” (1999)

Next: „Мармадюк”, 2010 („Maramduke”)

Хищници

Хищници (Predators), 2010

Режисьор: Нимрод Антал

Сценаристи: Алекс Литвак, Майкъл Финч

В ролите: Ейдриън Броуди, Тофър Грейс, Алис Брага, Лорънс Фишбърн, Уолтън Гогингс, Олег Тактаров, Дани Трейо

Жанр: Фантастичен трилър, приключенски екшън

Преди около 20 години филмовото пространство претърпява инвазията на един хищник, който променя завинаги фантастиката като жанр в седмото изкуство. За радост на публиката странното създание, наподобяващо чудовищна смесица между извънземно и човек, намира своя край в лицето на непобедимия Арнолд Шварценегер.

Две десетилетия по-късно, в преследване на „американската мечта”, легендарният актьор е станал губернатор на Калифорния, а някъде по планетите във вселената хищниците са се умножили и развили в крак с най-новите технологии.

След „Хищникът” от 1987 и „Хищникът 2” от 1990, вдъхновени от същата тема на големия екран се появяват още два напълно неуспешни опита („Пришълецът срещу Хищникът” от 2004 и „Пришълците срещу Хищникът 2” от 2007), които опозоряват и друг мит от фантастиката – „Пришълецът”. Провалът на тези две творби обаче не обезкуражава продуцентските къщи и сега в кината се завръща не един, а много „Хищници”.

Група човешки създания, напълно непознати помежду им, е буквално „захвърлена” в странна и мистериозна джунгла. След екстремното приземяване на героите и не особено приятелската им първа размяна на реплики, става ясно, че са нечия плячка и измъкването от тази извратена игра няма да е никак лесно. Много скоро играта загрубява и избраните за плячка трябва да се изправят срещу невидимото зло – хищниците.

Сценаристите Алекс Литвак и Майкъл Финч следват формулата използвана и за предните версии на историята, но прилагат и някои съществени промени, сред които позицията на джунглата, която сега се намира някъде в космоса и на неясно разстояние от земята. Дебютът на двамата си личи и на моменти сюжетът се „успива” в мудни и безсмислени сцени, но за сметка на това Литвак и Финч задълбочават характерите на героите значително по-добре спрямо предишните „хищни” филми.

След успешно внушения страх в зрителите с трилъра „Свободни стаи” (2007), Нимрод Антал пробва да повтори резултата си с „Хищници”. Видимо повлиян от успеха на „Изгубени”, режисьорът се опитва да сложи в подобна рамка и своята история. В началните кадри на лентата имате странното чувство за déjà vu, защото обиколките из непознатия остров в очакване на дебнещата опасност, напомнят много тези на Джон Лок и оцелелите от полета “Oceanic” 815.

Антал среща трудности в „съживяването” на съсипаното преди него и това се вижда. Сериозният тон на обстановката и пълната липса на хумор правят от „Хищници” поредната фантастика, в която извънземните умират потънали в зелената си кръв, а човекът триумфира над чуждия вид.

Тъй като последните му филми не се радват на особен успех, носителят на Оскар за главна мъжка роля във филма „Пианистът” (2002), Ейдриън Броуди прави пореден опит да се върне на високо ниво в кариерата си, но със сигурност тази безлична главна роля няма да му е от полза. Може би единствено натрупаните 15 килограма мускули ще са му в полезни и за в бъдеще.

Женското присъствие в лентата е поверено на все по-уверената в себе си Алис Брага („Червен колан”, 2008) и нейната героиня въплъщава малкото останала човечност сред плячката на хищниците. Тофър Грейс („Денят на влюбените”, 2010) също интерпретира своя персонаж на ниво и поддържа умело мистерията около своя герой.

Проблясъкът в лентата е Лорънс Фишбърн („Изтезаван”, 2008), който се появява точно когато историята започва да издъхва. Неговата роля е второстепенна, но изключително полезна за добиването на представа какво точно се случва в тази джунгла и какъв е изходът от нея.

Темата за извънземните е била винаги актуална в кино индустрията, а с напредването на технологиите и все по-изумителните специални ефекти изображенията стават все по-реални и достоверни.

От друга страна обаче сюжетите са все едни и същи. Може би е дошъл момента за голямата крачка и подобно на вампирската тенденция в „Хищници 2” е възможно да видим извънземни чудовища и хора ръка за ръка към едно светло и мирно бъдеще. Peace!

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Хищникът”, 1987 (“Predator”)

Next: „Играта на играчките 3”, 2010 („Toy Story 3”)

Здрач 3: Затъмнение

Здрач 3: Затъмнение (The Twilight Saga: Eclipse), 2010

Режисьор: Дейвид Слейд

Сценарист: Мелиса Розенберг

В ролите: Кристен Стюарт, Робърт Патинсън, Тейлър Лаутнер, Брайс Далас Хауърд, Анна Кендрик, Дакота Фанинг

Жанр: Романтична драма, Фентъзи

Култ или гръмка маркетингова операция? След третия епизод от сагата много от любителите на киното се питат в коя от тези две категории може да се помести феноменът „Здрач”. Раздвоението е обяснимо, защото продукт като този винаги крие двустранни интерпретации и трябва да бъде разглеждан от една страна спрямо публиката към която се обръща, а от друга спрямо целите, които си поставя.

След като първият филм по романите на Стефани Майерс прибра близо 400 милиона долара, а вторият удвои тази цифра в бокс-офис класациите, може спокойно да се очаква „Затъмнение” да премине над заветния милиард.

Странната тенденция за смяна на режисьорите във всяка глава на сагата се потвърждава и след Катрин Хардуик и Крис Вайц, новата „жертва” на кръвопийците е Дейвид Слейд („Опасна невинност”, 2005). Както може да предположите и той няма да „оцелее”, защото е вече ясно, че начело на следващия „Здрач” ще бъде Бил Кондон („Мечтателки”, 2006).

Като оставим настрана промените в екипа, новостите във филма спрямо първите два епизода са почти несъществуващи. Красивата Бела (Кристен Стюарт) е раздвоена между винаги хладнокръвния, във всеки смисъл, Едуард (Робърт Патинсън) и винаги голия Джейкъб (Тейлър Лаутнер).

Тийнеджърските й любовни вълнения са примесени и с постоянно дебнещата я опасност – група вампири водени от Виктория (Брайс Далас Хауърд), която търси възмездие от семейството на Едуард и цената за това е живота на Бела.

В тази трета част от сагата расте напрежението в екшън сцените и не случайно изборът на режисьор с опит в хорора оказва своето влияние. Въпреки това в по-голямата част от филма зрителите се лутат в наситения с емоции и неясни чувства любовен триъгълник.

„Кого обичам наистина?” Това е само един от фундаменталните въпроси в живота на Бела. Трудният й пубертет е изпълнен със Затъмнения, в които взимат участия вампири, вълци и един баща в тотално неведение.

Сагата „Здрач” успява да смеси различни помежду си съставки и пресъздава класическия мит за вампирите в едно идеализирано измерение, където кръвопийците могат да бъдат нормални членове на обществото. Е… нестандартните цветове на очите им (червени, оранжеви и т.н.) и блясъкът на кожата под слънчевите лъчи пробуждат някое друго подозрение, но седмото изкуство винаги е готово да затвори едно око.

Какво остава за милионите фенки по целия свят… Те със сигурност няма да откажат да се насладят на Едуард и Джейкъб и най-вече да припознаят себе си в очарователната Бела.

Феноменът „Здрач” е интересен микс, който няма да остане незабелязан и в бъдеще. Въпреки нападките от страна на кино критиците, сагата привлича вниманието на милиони зрители. Тийнейджърките и най-вече бъдещите такива (тоест 10/12 годишни) съставят ядрото на фен общността. Покрай техния ентусиазъм, голяма част от майките, наречени още „twilight moms” също изживяват сагата като важно явление на хоризонта и често се редят за автограф под претекста „За дъщеря ми е.”. В „Затъмнените” кино зали може да се забележат и много непораснали момичета (отдавна пост-тийн), които са в неуморимо очакване някой ден на вратата им да почука Едуард, а до тях блуждаят мъжки силуети, в търсене на капчица внимание и отговор на вечния въпрос „Какво пък толкова са му харесали на този?”.

Няма точен отговор на въпроса дали „Здрач” може да се определи като култ или не, но със сигурност вампирите сега са по-близо до нас от всякога. Пазете си гърба ... или врата по-точно!

Ако ви хареса този филм, гледайте: Първите два епизода от сагата – „Здрач” (2008) и „Новолуние” (2009)

Next: “Хищници”, 2010 („Predators”)

А Отборът

А Отборът (The A-Team), 2010

Режисьор: Джо Карнахан

Сценаристи: Джо Карнахан, Брайън Блуум

В ролите: Лиъм Нийсън, Брадли Купър, Джесика Биел, Куинтън Джексън, Шарлто Копли, Патрик Уилсън

Жанр: Приключенски екшън

След появата и масовото навлизане на телевизията в ежедневието на хората, всички предвиждат бавен, но сигурен залез на седмото изкуство. Заплахата обаче не се оказва толкова страшна и десетилетия по-късно киното не само продължава да съществува и да се развива, а и работи във все по-тясна връзка с малкия екран.

Имайки предвид, че в последно време сценаристите страдат от хронична липса на идеи, или по-точно на валидни такива, филмовите компании в Холивуд търсят подходящите алтернативи, за да се прицелват в челните места на бокс-офис класациите. Ето защо понякога може да се окаже по-успешна една рециклирана телевизионна история отколкото някой нов, но безсмислен сюжет.

По следите на „Ангелите на Чарли” (2000), филмов римейк на едноименния култов сериал от края на 70-те години, в кината пристига „А Отборът”. Лентата е кино копие на телевизионната поредица, която върви по американските екрани в периода 1983-1987 и по онова време се радва на голям успех сред зрителите.

Сюжетът на филма е осъвременен и специалният „квартет” е известен като най – ефективния по време на войната в Ирак, а добрият стар Виетнам (основен мотив в телевизионната версия) отстъпва своето място на актуалността… Най-после.

Големият залог в историята са желаните от всички матрици за печатане на американски долари, които стават и причината за тежките и несправедливи обвинения по адрес на А Отборът. Главните герои стават жертви на вътрешен заговор и се озовават пръснати в различни затвори из САЩ. След мистериозната намеса на ЦРУ нещата се променят и специалният отряд получава възможността да изчисти името си и да се бори за справедливост – ценности и принципи, които определено не принадлежат на тайните служби и американските войски …. Поне не според филма.

Начело на амбициозния проект застава режисьорът Джо Карнахан, който се завръща зад камерата след предишния си успех „Димящи аса” (2007). Задачата му не е никак лесна, защото в случаи като този, филмът трябва да спечели одобрението на запалените фенове на сериала, които много често не гледат с добро око на евентуалните съвременни интерпретации.

За да изкаже признанието си към първоначалния каст на телевизионната версия на „А Отборът”, Карнахан кани актьорите да изпълнят малки роли във филма. Двама от тях приемат, но чернокожия Mr.T отказва ролята мотивирайки своето решение с фразата: „Това е все едно някое мое старо гадже да ме покани на среща заедно с новия си приятел!”.

Що се отнася до главните роли, актьорският състав на филма е подбран с видимото намерение да се приближи възможно най-много до външния вид на старите членове на отбора. Лиъм Нийсън („Сблъсъкът на титаните”, 2010) застава начело на своя тим, но ролята му е „прозрачна” и безлична. Брадли Купър („Денят на влюбените”, 2010) въплъщава стереотипната фигура на сваляча на групата, а Куинтън Джексън и Шарлто Копли допълват четворката и едни от най-хумористичните моменти във филма са тяхно дело.

Абсолютната новост за А Отборът е присъствието на женска фигура. Джесика Биел („Денят на влюбените”, 2010) краси много от кадрите на лентата, но през цялото време е сякаш „залепена с тиксо” за историята – може с нея, но може и без.

Като цяло „А Отборът” няма да ви разочарова, но това не значи, че ще ви омае. Самоиронията и впечатляващите екшън сцени го „държат на крака”, а и не са много агентите по света, които могат да летят и най-вече да се приземят с танк в малко езеро близо до Франкфурт. Чистата доза адреналин е на ниво. Всичко останало е по-скоро „Б” отколкото „А”.

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Ангелите на Чарли: Газ до дупка”, 2003 (“Charlie’s Angels: Full Throttle”)

Next: “Здрач 3: Затъмнение”, 2010 („Twilight Saga: Eclipse”)

Коко Шанел и Игор Стравински

Коко Шанел и Игор Стравински (Chanel Coco & Igor Stravinsky), 2009

Режисьор: Ян Кунен

Сценарист: Ян Кунен

В ролите: Анна Мауглалис, Мадс Микелсен, Елена Морозова, Григорий Мануков, Наташа Линдингер, Радивойе Буквич

Жанр: Романтична драма

Мода, музика и кино… Това са основните съставки на филма „Коко Шанел и Игор Стравински”.

Самото заглавие на продукцията подсказва достатъчно за своето съдържание и не оставя никакви съмнения по отношение на жанра, към който принадлежи. Името „Шанел” е непознато за малцина „невежи”, които до ден днешен не са имали възможност да се докоснат до модния мит от началото на ХХ век.

Игор Фьодорович Стравински пък е знаменит руски композитор и своеобразен „революционер” в областта на музиката. Иновативният му талант го поставя сред най-важните представители на импресионизма и неокласицизма.

Историята на филма започва през 1914 година в Париж, където премиерата на балета „Пролетно тайнство” (дело на Стравински) предизвиква фурор и видимо недоволство сред публиката. В театъра присъства и Коко Шанел, която остава поразена от творчеството на руския музикант и преоткрива своята креативност в неговите ноти.

Нетипичните мелодии за началото на ХХ век могат да бъдат сравнени с революционния поглед на Шанел върху жената, социалната й позиция в обществото и не на последно място върху начина й на обличане. Игор Стравински и френската стилистка остават неразбрани и критикувани в началото, но в последствие става ясно, че талантът им е бил по-напредничав от годините.

Лентата разказва за тяхната страстна любов, която се ражда под покрива на вилата на Шанел, която кани композитора и неговото семейство в момент на съчувствие към болната му съпруга. Чувствата на двамата взимат връх над социалните норми и връзката им става факт.

Трудният и властен характер на Коко Шанел се сблъсква със заобикалящия я свят и маниакалното й чувство за контрол често я поставя в негативна светлина. Може би само нестихващия копнеж за вниманието на Стравински й позволява да се докосне до така наречените човешки емоции.

Ян Кунен („Доберман”, 1997) се вдъхновява от романа на Крис Грийнхалг „Коко и Игор” и адаптира любовната афера за големия екран. Френският режисьор от датски произход пресъздава част от живота на две големи личности от ХХ век, но филмът не е толкова завладяващ, колкото са биографиите на героите.

Сценарият издъхва на много места и пръснатите и несвързани мотиви не му помагат да раздвижи сякаш „задрямалата” история. В стремежа си да акцентира върху персонажа на Шанел, режисьорът решава да допълни сюжета с разказа за създаването на митичния парфюм „Chanel Nº 5”, но освен, че няма никаква връзка със случващото се, тази част от филма прилича повече на реклама отколкото на филмово произведение.

Актрисата Анна Мауглалис („Romanzo Criminale”, 2005) облича емблематичните модни творения на Коко Шанел и се превръща в една от иконите на миналия век. Интерпретацията й се отличава с премерения си тон и силното присъствие на екрана.

Мадс Микелсен („Сблъсъкът на Титаните”, 2010) партнира успешно на Мауглалис в това любовно танго и пресъздава затворения и труден характер на композитора чрез малко реплики и много красноречиво мълчание.

„Коко Шанел и Игор Стравински” е филм на границата между музиката и тишината. Далеч от бляскавите холивудски продукции тази лента не претендира за вниманието на широк спектър от зрители, но „мълчанието” на българските кино почитатели е може би прекалено.

За 2 седмици творбата на Кунен е видяна от едва 2137 човека. Въпреки всеобщото „робуване” на лукса, името „Шанел” се оказва недостатъчно за да измъкне филма от последното място в бокс-офис класацията.

И така поредният метеор на европейското кино изчезва от хоризонта без да бъде забелязан.

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Коко преди Шанел”, 2009 (“Coco Avant Chanel”)

Next: “А Отборът”, 2010 („Тhe A-Team”)

План Б

План Б (The Back-Up Plan), 2010

Режисьор: Алан Поул

Сценарист: Кейт Анджело

В ролите: Дженифър Лопес, Алекс О’Логлин, Микаела Уоткинс, Ерик Кристиан Олсен, Антъни Андерсон, Нурийн ДеУлф

Жанр: Романтична комедия

Дженифър Лопес слага край на петгодишното си отсъствие на големия екран и се завръща с филма „План Б”. След като роди близнаци на съпруга си Марк Антъни, латиноамериканската дива явно е решила, че трябва да пресъздаде родилните емоции и мъки в една „незабравима” романтична комедия.

Начело на екипа застават две очевидно неопитни фигури като Алан Поул (режисьор) и Кейт Анджело (сценарист), които се гмуркат в дълбочините на киното за първи път. И двамата са част от телевизионната индустрия и с този експеримент доказват, че в по-голямата част от случаите преходът между двете средства за масова комуникация не е никак лесен.

Историята на филма се развива в космополитния Ню Йорк и е изцяло концентрирана върху Зоуи - собственичка на магазин за домашни любимци, в ролята Дженифър Лопес (“El Cantante”, 2006). Главната героиня е прекарала вече достатъчно години в очакване на перфектния мъж и решава, че е дошло времето да се оправя сама. Силното желание да стане любвеобилна майка я кара да вземе едно от най-важните решения в живота си – да се подложи на изкуствено оплождане чрез донор.

Всичко се развива по план, или по-точно по резервния план на Зоуи, когато съвсем случайно се среща със Стан (Алекс О’Логлин) и между двамата се ражда нещо специално. В най-неудобния възможен момент любовта чука на входната врата, а зад нея се крие една изненада, която ще става все по-голяма.

Сценарият на филма предлага интересни гледни точки и има всички нужни елементи за да предостави на зрителите нещо ново във вече протъркания жанр на романтичните комедии. Идеята за нестандартното семейство, която в днешни дни е много актуална, би могла да бъде правилното начало, за да се избегнат множеството клишета, които дебнат зад ъгъла. Всичко това обаче остават само празни приказки.

Режисьорът Алан Поул не само не се справя със задачата да създаде нещо ново и невиждано досега, а пропада в една дълбока пропаст издълбана от скучни сцени, плоски персонажи, муден и предвидим сюжет и какво ли още не.

Дженифър Лопес не остава по-назад и чарът й не я спасява от острата критика, която й се полага за безизразната интерпретация през по-голямата част от филма. Партньорът й, Алекс О’Логлин едва ли може да бъде съден, защото вместо да играе главна роля се превръща в „мебел” за опора на Джей Ло.

В целия филм единственият компонент, който „оцелява” е групата за самотни майки, която посещава Зоуи. Странното и на моменти безумно държание на нейните членове е тънка и успешна критика към този тип сбирки, които в САЩ се организират и за най-немислимите аргументи.

Ясно е, че лентата вижда бял свят само и единствено за да избърше праха от името на латиноамериканската актриса и певица, но от друга страна е недопустимо да се мисли, че в днешно време някой финансира подобни произведения.

Имайки предвид, че филмът е вече по кината, няма възможност за „План Б”, освен ако не се опитате да дадете алтернативно тълкуване на буквата „Б”.

Б като Бавен, Б като Безсмислен, Б като Боза… Възможностите са БезБрой!

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Майка под наем”, 2008 (“Baby Mama”)

Next: “Коко Шанел и Игор Стравински”, 2009 (“Chanel Coco & Igor Stravinsky”)

Прекършени прегръдки

Прекършени прегръдки (Broken Embraces), 2009

Режисьор: Педро Алмодовар

Сценаристи: Педро Алмодовар

В ролите: Пенелопе Крус, Луис Омар, Тамар Новас, Хосе Луис Гомес, Анджела Молина, Марта Аледо, Бланка Портийо

Жанр: Романтична драма, Трилър

От години насам испанското кино се отличава с едно име, което жъне успех не само в собствената си страна, но се радва на завиден интерес и в холивудските среди - Педро Алмодовар. След поредицата от успешни ленти, сред които се отличават „Всичко за майка ми” (1999), „Лошо възпитание” (2004) и „Волвер” (2008), иберийският режисьор се завръща на големия екран с мелодраматичната история „Прекършени прегръдки”.

Подобно на тандема Ридли Скот – Ръсел Кроу („Робин Худ”, 2010), Алмодовар потвърждава своята слабост към чаровната Пенелопе Крус и признава, че тя го вдъхновява както никой друг. Ето защо и в най-новото си творение, екстравагантният испанец й отделя специално внимание създавайки стойностна и запомняща се роля, която безспорно ще остави следа в кариерата й.

Сюжетът на филма е оплетен в объркана „паяжина”, която обхваща цяло десетилетие, изпълнено със силни емоции и болка. Режисьорът Матео Бланко (Луис Омар) е изгубил зрението си преди 10 години и е принуден да стане сценарист. Подпомаган от своя асистент Диего (Тамар Новас) и от агентката Джудит (Бланка Портийо) продължава да поддържа контакт с единствената му останала страст – киното. Смъртта на мадридския индустриалец Ернесто Мартел (Хосе Луис Гомес) разбужда стари спомени и потъналите в прах мистерии излизат наяве от разказите и признанията на преките участници.

Чрез гласа на главния герой Матео Бланко (по-късно Хари Кейн) зрителят пътува назад във времето, сглобява парче по парче сложния пъзел приготвен от Педро Алмодовар, но преди всичко получава възможността да се докосне до прекрасната Лена (Пенелопе Крус).

Любов, ревност, гняв, изневяра… Това са само някои от съставките на един филм, който представя живота в суровата светлина на реалността.

Въпреки че главният герой по сценарий би трябвало да е Матео Бланко, режисьорът концентрира почти изцяло творческото си внимание към Лена. Не е тайна, че в основата на всички филми на Алмодовар стои поне една силна жена и интересът му към сложните характери на нежния пол (чисто платоничен - режисьорът е хомосексуален) взима връх и в „Прекършени прегръдки”.

Красивата Пенелопе („Сексът и Градът 2”, 2010) влиза под кожата на своята героиня и доказва, че за нея няма непосилни роли. Заслугата разбира се е и на режисьора, но испанската актриса върви все по-уверено към върховете на актьорското майсторство. Способността й да интерпретира коренно различни персонажи и да преминава от един жанр в друг я превръща в един от ценните „диаманти” в короната от класни артисти.

Луис Омар въплъщава слепия творец Матео Бланко, който успява да предаде на зрителя тихото страдание и носталгията към образите. В киното картината е всичко, а за един режисьор киното е начин на живот. Седмото изкуство е „храна” за почти всички герои в лентата – Лена, Джудит, Диего, Рей Хикс. Изключение прави само основния антагонист Ернесто Мартел, чийто персонаж няма място в един свят, където не само парите диктуват правилата.

Кино в киното… Така може да бъде определена тази последна творба на Педро Алмодовар. Той самият я определя като неговото „любовно признание” към изкуството, от което живее. Освен историята, която пресъздава процесите и правилата на киноиндустрията, „Прекършени прегръдки” непрестанно препраща зрителя към любимите на режисьора класически филми, сред които „Шемет” на Хичкок и „Пощальонът звъни винаги два пъти” на Боб Рафелсън. Самото име на филма е вдъхновено от една от сцените на „Пътуване в Италия” на Роселини.

Ако сте почитатели на киното на испанския режисьор, ще забележите, че този филм се отдалечава от типичния за него „крещящ” и суров стил. Шарената атмосфера е заменена с чистата реалност. С по-зряло око, “порасналият” Алмодовар разказва живота и неговите светлосенки без да прави опити да впечатлява или да скандализира.

Педро Алмодовар ще ви каже как се прави кино, как се съсипва направеното и как се живее от кино.

Когато пъзелът е вече нареден, не търсете нещо, на което да се опрете, за да изтълкувате видяното. Просто се потопете отново в картините на един от големите майстори на седмото изкуство и ще разберете, че киното е не само сълзи и усмивки, а начин на живот.

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Тайната на техните очи”, 2009 (“The Secret in Their Eyes”)

Next: „План Б”, 2010 („The Back-Up Plan”)