Бурлеска

Бурлеска, 2011 (Burlesque)

Режисьор: Стив Антин

Сценарист: Стив Антин

В ролите: Шер, Кристина Агилера, Кам Гигандет, Кристен Бел, Стенли Тучи, Питър Галахър, Алан Къминг, Ерик Дейн

Жанр: Мюзикъл

Времетраене: 119 минути

Преди около 10 години, по екраните се появи един от най-успешните мюзикъли на всички времена „Мулен Руж” (2001). Благодарение на алтернативната си визия и провокативните си сцени, с годините филмът се превърна в безспорен мит за всички любители на жанра. Сега към подобен успех се прицелва най-новото кабаретно кино приключение – „Бурлеска”.

Али Роуз (Кристина Агилера) е млада, красива и талантлива сервитьорка от Айова, която решава да избяга от своя пълен с лишения живот и се „приземява” в Лос Анжелис. Там открива кабаретния клуб Burlesque Lounge, собственост на бившата танцьорка Тес (Шер), която всяка вечер предлага на своите гости главозамайващ бурлеска-спектакъл. Хипнотизирана от движенията на момичетата и тласната от неудържимия стремеж към успех, Али започва своето френетично изкачване в йерархията на това особено общество изградено предимно върху женските извивки. Така младата певица преминава от сервитьорството към танците в рамките на няколко седмици и от танцьорка в супер звезда за по-малко от 5 минути.

Естествено не всичко свършва тук, защото Али ще намери любовта на живота си, музикантът-барман Джак (Кам Гигандет), ще спаси клуба на Тес от фалит и ще прости всичко на злата си съперничка Ники (Кристен Бел).

Както сами може да се досетите от разказаното до момента, „Бурлеска” се базира на една стара като света идея, в която бедното момиче успява да докаже своя талант и да реализира своите мечти. Сценарият, дело на режисьора Стив Антин („Хванете Папи”, 2003), е написан изключително повърхностно и дори не е направен опит за освежаване с някой друг нов елемент. Всяко следващо събитие или реплика в лентата е предвидимо, а клишетата „превземат” екрана непрестанно.

Историята препуска от тема в тема и това пречи на създаването на основна сюжетна линия, която да намери своята логична развръзка в края на пресилените два часа екранно време.

Когато сценарият не функционира в един мюзикъл, единственото спасение е музиката. Имайки предвид трибуквеното име от постера, очакванията от „Бурлеска” не са никак малки и поне в това отношение са оправдани. Легендата Шер („Лепнат за теб” 2003) пее за първи път на големия екран и както обикновено парчетата изпълнени от нея грабват моментално ухото на зрителите и остава една приятна мелодия в съзнанието дори след края на изпълнението им.

От музикална гледна точка, „Бурлеска” поддържа високо ниво и магнетичното присъствие на Шер има не малка заслуга за това. Въпреки че този жанр изисква повече лекота и самоирония в интерпретацията, сцените с нейното участие са все пак най-сполучливите в целия филм. Не знам дали е случайно, но всеки сравнително емоционален момент в лентата е реализиран без участието на Кристина Агилера.

Хореографиите са другия елемент от филма, който определено функционира и ако оставим настрана абсолютната липса на режисьорска креативност в заснемането на танците, кадрите от сцената на Burlesque Lounge са истинско удоволствие за окото.

Всички персонажи в „Бурлеска” са лишени от каквато и да било задълбоченост, но сред тях има една главна героиня, която е сред най-„празните” в последните кино десетилетия. Ролята на дебютантката Кристина Агилера не притежава никакви завладяващи особености освен мощния си глас. Дори най-добрата актриса би се затруднила в интерпретацията на „прозрачната” Али Роуз, а какво остава за неопитната Кристина Агилера.

Русата певица не осъзнава до последно, че не заснема двучасов видеоклип към новия си албум и това е очевидно във всяка сцена, която не изисква употребата на гласните й струни. Любовният дует с Кам Гигандет („Лесна А?”, 2010) е изграден от кадри, които приличат по-скоро на репетиция за някоя училищна пиеса отколкото на изображения от седмото изкуство.

Стенли Тучи („Очи от рая”, 2009) се опитва да внесе малко от лекотата, за която споменахме, но хомосексуалният му образ е ограничен от безброй стереотипни решения.

За заключение, нека се завърнем към „неустоимия” сюжет. По време на филма, барманът-музикант Джак се опитва да завърши своето авторско парче. Големият финал ни предлага неговото творение „Show Me How You Burlesque” (колко оригинално!) изпято от Али Роуз (Кристина Агилера).

Резултатът ли? Дано Джак да си остане само барман, Кристина Агилера само поп певица, а режисьорът и сценарист Стив Антин само зрител в бъдещите мюзикъли на големия екран.

Ако ви хареса този филм, гледайте: “Мулен Руж”, 2001 (“Moulin Rouge”)

Next: „Механикът”, 2011 (“The Mechanic”)

Зеленият стършел

Зеленият стършел, 2011 (The Green Hornet)

Режисьор: Майкъл Гондри

Сценаристи: Сет Роугън, Евън Голдбърг

В ролите: Сет Роугън, Джей Чу, Кристоф Валц, Камерън Диас, Том Уилкинсън, Дейвид Харбър, Едуард Джеймс Олмос, Джейми Харис, Чад Коулман

Жанр: Екшън-комедия

Времетраене: 119 минути

Ех, тези супергерои.... Напоследък киното е завладяно от свръх сили, нелегални пазители на реда и редица други елементи, които произхождат от не особено популярните в България комикси.

Като запален фен на жанра, нямаше как да подмина една от последните „супер” ленти - „Зеленият стършел”, и макар с леко закъснение, да напиша няколко реда по темата.

След смъртта на баща си, безгрижният нехранимайко Брит Рийд наследява най-важната и уважавана медийна империя в Лос Анжелис. Сприятелявайки се с изобретателния и пълен с изненади слуга Като, младият безделник за първи път усеща, че може да направи нещо важно в живота си. Ето защо се превръща в маскирания герой на име Зеленият стършел и е готов да се бори с престъпността по улиците. С помощта на новата си секретарка Ленор Кейс и мощната „Черна Красавица”, неразрушим и високотехнологичeн автомобил конструиран от Като, борбата с лошите ще се превърне в основно занимание на главните герои. Действията на двамата ще им създадат много врагове и скоро те ще трябва да се изправят очи в очи с най-опасния сред тях – мафиотът Бенджамин Чуднофски.

Ако си мислите, че Зеленият стършел е последното попълнение във вече претъпкания свят на супергероите, определено грешите. Едва ли предполагате, но този персонаж „се ражда” дори преди Супермен и Батман и по-точно през 1936 година в едно радио предаване създадено от Джордж Трендъл. В онова далечно десетилетие маскираният герой започва своята мултимедийна авантюра, преминавайки през телевизията и комиксите, за да пристигне и на големия екран през 2011.

Идеята за съвременна адаптация на този „стар” супергерой витае в кино средите от много време, но подобно на други продукции, проектът обикаля бюрата на продуцентите повече от 10 години. В крайна сметка, сценарият на „Зеленият стършел” е поверен на Сет Роугън („Ананас Експрес”, 2008) и Евън Голдбърг („Суперяки”, 2007), а режисурата на талантливия Майкъл Гондри.

Имайки предвид комичните наклонности на двамата сценаристи, преминаването от сериозния тон на историята към почти непрестанния хумор е неизбежно. Идеята на сюжета не е особено оригинална и ако сте внимателни ще забележите много пропуски в логичните връзки в историята. Роугън и Голдбърг имат добри хумористични идеи и качествена самоирония, но не намират подходящия начин да дадат смисъл на всичко това. Филмът остава някъде по средата между „Железния човек” (2010) и “Kick-Ass – Шут в г*за!” (2010) и до последно не е ясно дали гледаме комедия, екшън или чиста пародия на горепосочените два жанра.

Режисьорът Майкъл Гондри винаги се е отличавал със своята особена гледна точка (виж успешния „Блясъкът на чистия ум”, 2004), но в тази лента не успява да блесне с кой знае каква креативност. Работата му изглежда подчинена на идеите на сценаристите и той се ограничава само до изпълнението им. Единствения момент, в който успява да покаже повече от себе си, е флешбек сцената, в която ни разказва предисторията, чрез която всичко в сюжета намира своя отговор.

Ако вземем под внимание бюджета от близо 100 милиона долара, от екшън сцените би трябвало да се очаква неочакваното. За съжаление обаче в тях се набляга предимно на разрушителни експлозии и няколко карате схватки и от един определен момент нататък всичко се повтаря до безумие.

В „Зеленият стършел” липсва персонаж, на който да симпатизираме и дори за една комедия това не е от голяма полза за поддържането на интереса към лентата. Сет Роугън („Смешни хора”, 2009) е безспорно талантлив комик и демонстрира това дори в не особено харизматичния си герой Брит Рийд. Неговият партньор, азиатската поп звезда Джей Чу, не разочарова с проявите си в своя американски дебют, а носителят на Оскар, Кристоф Валц („Гадни копилета”, 2009), интерпретира на ниво своя объркан и любопитен мафиот, който е в основата на много от успешните хумористични моменти.

Очарователната Камерън Диас („Истинска измама”, 2010) е напълно ненужна в механизмите на сюжета, но поне ни спестяват розовия край с целувката-премия за нашия смел супергерой.

В крайна сметка, в „Зеленият стършел” има доста не лоши моменти, но като цяло надделява впечатлението, че филмът е без център на внимание и неизбежно се превръща в огледало на един творчески хаос.

Ако ви хареса този филм, гледайте: “Kick-Ass – Шут в г*за!”, 2010 (“Kick-Ass”)

Next: „Бурлеска”, 2010 (“Burlesque”)

Сезонът на вещиците

Сезонът на вещиците, 2011 (Season of the Witch)

Режисьор: Доминик Сена

Сценарист: Браги Шут

В ролите: Никълъс Кейдж, Рон Пърлман, Клеър Фой, Стивън Кемпбъл Мур, Стивън Греъм, Улрих Томсен, Робърт Шийнан

Жанр: Приключенско фентъзи

Времетраене: 95 минути

От известно време следя внимателно изявите на холивудската звезда Никълъс Кейдж. Чудя се как е възможно актьор като него да направи толкова много безсмислени филма само в рамките на няколко години. Ето защо когато чуя за участието му в някоя нова продукция, си казвам „Не може това да е поредната му грешна стъпка...”. „Сезонът на вещиците” е последната му изява на големия екран и честно казано не знам вече какво да очаквам.

Беймън (Никълъс Кейдж) и Фелсън (Рон Пърлман) са едни от най-смелите войни в кръстоносните походи, но след една от многото кръвопролитни битки, двамата са обзети от угризения на съвестта за смъртта, която сеят от години. В резултат на това решават да дезертират и да се завърнат у дома, но по пътя си попадат на един град „унищожен” от безмилостната чума. Двамата ще имат възможност да изкупят греховете си, отвеждайки момичето считано за вещица и причина за епидемията (Клеър Фой) в далечна земя, където тялото й ще бъде освободено от злите демони. Както вече може да предположите пътешествието им ще е осяно с опасности и фантасмагорични препятствия.

Сценарият на дебютанта Браги Шут не блести с особена оригиналност. Може да започнем от името на филма, което е буквално копирано от „Season of the Witch” (реализиран през 1972) и да завършим с някои неизбежни клишета свързани с легендите за вещиците. Ако добавим и някои исторически несъответствия в годините и географските разположения, ще установим, че работата върху сюжета определено не е на ниво.

Въпреки баналната си структура, историята поддържа прилично ниво на напрежение и пътуването на героите успява да даде поне някакъв ритъм на филма. Първоначално заплетените мистерии намират своя отговор в края и това „спасява” сценария от пълен провал.

Снимките на „Сезонът на вещиците” завършват преди близо две години и от тогава започва една дълга пост-продукционна авантюра, в чиято финална фаза дори режисьора на филма, Доминик Сена („Ледена смърт”, 2009) е заместен от друга фигура. Завършването на лентата е било проблемно и това личи и в крайния продукт.

Първата сцена на „Сезонът на вещиците” е добре изградена и достатъчно разтърсваща, но за съжаление остава единствената в целия филм. Следват поредица от зле заснети епични битки от кръстоносните походи, които имат за цел да запълнят екранното време. За завършек може да споменем недопустимо отчайващите специални ефекти (все пак годината е 2011), които правят свирепите вълци и злият демон по-скоро смешни отколкото страшни.

Героите във филма са „прозрачни” от всяка гледна точка. Сценарият изисква почти нулеви усилия от актьорите и в резултат на това интерпретациите им не впечатляват с нищо. Никълъс Кейдж („Чиракът на магьосника”, 2010) е свикнал с недоразвити роли, но тази сякаш му създава особен дискомфорт. Рон Пърлман („Хелбой II: Златната армия”, 2008) е подходящ за такъв тип второстепенни продукции, но за сметка на това на няколко пъти повдига духа на лентата с неуместни, но забавни реплики.

Клеър Фой е дебютантката в актьорския екип и за нея тази лента със сигурност е крачка напред. Персонажът й провокира интерес, но на моменти се губи в прекалената спекулация около въпроса „Вещица ли съм или не съм?”.

„Сезонът на вещиците” е един от онези филми, които спокойно може да пропуснете на големия екран, може да не вземете на DVD и може да смените канала ако ви попадне след време на някоя телевизионна честота.

Що се отнася до Никълъс Кейдж, аз ще продължа да го следя, за да видя докъде ще стигне актьорския му кураж. Края на март ще му се насладим отново във филма с обещаващото заглавие „С мръсна газ”.

Никълъс, смени агента преди да стане прекалено късно!

Ако ви хареса този филм, гледайте: “Проклятието Блеър”, 1999 (“The Blair Witch Project”)

Next: „Зеленият стършел”, 2011 (“The Green Hornet”)

Пътешествията на Гъливер

Пътешествията на Гъливер, 2010 (Gulliver’s Travels)

Режисьор: Роб Летерман

Сценаристи: Джо Стилман, Никълъс Столер

В ролите: Джак Блек, Джейсън Сегел, Емили Блънт, Аманда Пийт, Били Конъли, Крис О’Дауд, Джеймс Корден, Катрин Тейт

Жанр: Приключенска комедия

Времетраене: 85 минути

Никога не съм харесвал Джак Блек и деменциалния му хумор, но когато разбрах за новия му проект „Пътешествията на Гъливер”, някакъв странен оптимизъм „полази” съзнанието ми. Произведението на Джонатан Суифт от 1726 година е изключително „плодовит” терен за препратки към настоящето и всички предпоставки за една прилична комедия бяха налице. Е, явно аз и Джак Блек имаме необратимо различни виждания за комичния жанр.

Неудачникът Лемуел Гъливер (Джак Блек) разнася пощата в редакцията на New York Tribune и има нов колега, който още след първия си работен ден става негов шеф. Гъливер работи от дълги години все на същото място и е тайно влюбен в журналистката Дарси (Аманда Пийт), пред която се представя като неоткрит талант с цел да привлече вниманието й. Така получава своята първа задача в мистериозния Бермудски Триъгълник, където претърпява корабокрушение и попада на острова Лилипутия. Там, сред дребните обитатели, започват неговите гигантски приключения изградени върху фалшиво минало, което рано или късно ще излезе на бял свят.

Въпреки че съм чел романа на Джонатан Суифт доста отдавна, честно казано не си спомням в него да е имало битки с роботи тип „Трансформърс” и хореографии на фона на музиката на Принс. Сценаристите Джо Стилман („Планета 51”, 2009) и Никълъс Столер („Секс, наркотици и Лас Вегас”, 2010) интерпретират по свой начин класическия роман на ирландския писател и създават сюжет, който се оказва на изключително ниско ниво по отношение на креативността.

Времетраенето на филма е сведено до минимум (85 минути), но въпреки това историята се „влачи” и е повече от предвидима. Единственият свеж момент в лентата е съставен от театралните постановки в Лилипутия, където класически филми като „Междузвездни войни” и „Титаник” оживяват на сцената, за да развеселят Гъливер, малките хора и покаяните зрители в залата.

Режисьорът Роб Летерман („Чудовища срещу извънземни”, 2009) преминава от анимационния свят към игралните филми с тази доста амбициозна продукция, която струва цели 112 милиона долара и е същинско изложение на комерсиални продукти. Продължавам да се чудя как е възможно да се хвърлят толкова много пари в подобна глупост!?!

Летерман модернизира Гъливер и успява да покаже относително прилични режисьорски умения, но каквито и усилия да е положил във филма, всичко рухва след една от най-инфантилните комични сцени, които някога съм виждал – гасенето на пожарa в кралския дворец с урината на Гъливер.

Джак Блек („Година първа: Запознай се с предците си”, 2009), освен главно действащо лице, е и продуцент на лентата. Това му дава възможността да адаптира напълно персонажа спрямо своите умения. Актьорът се забавлява истински рецитирайки своята роля, но едва ли може да се каже същото за зрителите. Ако някога сте се смели на филм с Блек, много вероятно ще го направите и сега. В противен случай въобще не си купувайте билет.

„Малките” партньори на американския комик също не постигат търсения резултат. Джейсън Сегел („Обичам те, човече”, 2009) и Емили Блънт („Човекът-вълк”, 2010) се озовават в повърхностно написани роли и интерпретациите им ще си останат в Лилипутия. Единственият, който се откроява положително е Крис О’Дауд („Рок радио”, 2009) в превъплъщението на злия генерал Едуард.

Когато се захващаш с нещо голямо, каквото е един класически роман, трябва поне да се опиташ да доближиш „височината” на оригиналния текст. „Пътешествията на Гъливер” е от филмите, които са на ръба на пълната „трагедия” и са много далеч от каквато и да било артистична стойност.

Размерът има значение и още как. Особено този на сивото вещество в главите ни. Опасявам се, че в този ред на мисли Джак Блек си остава лилипут!

Ако ви хареса този филм, гледайте: някоя по-достойна адаптация на романа като телевизионния филм “Пътешествията на Гъливер”, 1996 (“Gulliver’s Travels”)

Next: „Сезонът на вещиците”, 2011 (“Season of the Witch”)

TRON: Заветът

TRON: Заветът, 2010 (TRON: Legacy)

Режисьор: Джоузеф Козински

Сценаристи: Едуард Китсис, Адам Хоровиц

В ролите: Джеф Бриджис, Гарет Хедлунд, Оливия Уайлд, Брус Бокслайтнер, Джеймс Фрейн, Бо Гарет, Майкъл Шийн

Жанр: Екшън-фентъзи

Времетраене: 125 минути

През вече далечната 1982 година малко хора са виждали бъдещето на информатиката като основна част от живота на всеки от нас. Сред най-проницателните, освен компютърните гении, са били и създателите на един от култовите филми на 80-те – „TRON”. Изгледана три десетилетия по-късно, лентата изглежда примитивна и не особено сложна за разгадаване, но представете си зрителите в онези времена изправени пред програми, които говорят и живеят в един алтернативен свят.

В края на 2010 година, благодарение на напредналите технологии, историята на Трон се завръща на големия екран с дигитален гръм и трясък.

В края на 80-те, програматорът и изпълнителен директор на ENCOM International Кевин Флин (Джеф Бриджис) изчезва безследно. В търсене на истината, синът му Сам (Гарет Хедлунд) се завръща в някогашната зала за видеоигри принадлежаща на баща му, където открива таен офис пълен с изненади. Точно там, 27-годишният младеж е „засмукан” във виртуалния свят на Кевин Флин – място наречено Мрежата, където технологичният напредък е на много високо ниво. Придружаван от странното създание Куора (Оливия Уайлд), Сам ще трябва да се справи с редица опасности, за да успее да „извади” баща си от дигиталната клетка, в която властва програмата КЛУ (създадена от самия Флин).

Именно сценарият е най-слабата част от филма. Още преди да гo изгледатe сте наясно, че отивате на кино най-вече заради ефектите и алтeрнативната визия, но това не значи, че логичните връзки в сюжета може да са почти несъществуващи. Сценаристите Едуард Китсис и Адам Хоровиц, може би повлияни от работата им върху крайно неясния хитов сериал „Изгубени”, прескачат доста елементи и често наблюдаваме без да разбираме. Ако не сте гледали първия филм, трудно ще се ориентирате в историята, която ви се предлага и много иначе оригинални идеи ще останат недоразвити.

Режисьорът Джоузеф Козински прави солиден дебют създавайки един чисто нов свят богат на детайли и магически атмосфери. Въпреки че основата на лентата е поставена от първия „ТRON” (1982), всички елементи във филма са толкова добре изпипани, че графиките от преди 30 години са само приятен спомен. Работата на Козински се забелязва предимно в умело заснетите динамични кадри и в способността му да залови движенията на героите от всевъзможни гледни точки. Дигиталните битки и преследвания са сред най-успешните екшън сцени в последните години, но въпреки това ритъмът на филма е непостоянен, а лиричните моменти не постигат желания ефект.

„TRON: Заветът” е перфектен по отношение на всеки детайл засягащ визията на филма. Като започнем от костюмите, за които са похарчени близо 13 милиона долара и завършим с впечатляващите специални ефекти, върху които създателите работят близо година и половина във фазата на пост-продукция.

Що се отнася до музикалното оформление, заслугата за висококачествената работа е изцяло на Дафт Пънк, които имат и малка роля в лентата. Музикантите от френското дуо създават парчета, които се превръщат в същински пулс на филма.

61-годишният Джеф Бриджис („Лудо сърце”, 2009) се завръща в ролята на Кевин Флин, но намира своя най-голям враг в лицето на 30-годишния Джеф Бриджис (програмата КЛУ), за чието подмладяване е използвана същата технология от „Странният случай с Бенджамин Бътън” (2008). И в двете си преображения актьорът е безупречен и потвърждава щастливия момент, в който се намира кариерата му. Гарет Хедлунд („Правилата на Джорджия”, 2007) интерпретира ролята на разочарования син на Кевин, но персонажът му е лишен от силни емоции и характер и това го ограничава значително. Оливия Уайлд („Следващите три дни”, 2010) поема объркващата роля на Куора, но всяка сцена с участието на младата актриса грабва вниманието и най-вече окото на зрителите.

В ерата на компютрите, филмът „TRON: Заветът” е по-актуален от всякога. Днес всички сме потребители, пазаруваме онлайн, учим чужди езици в интернет, правим виртуална любов и какво ли още не. Същевременно отвикваме напълно да пишем на ръка, ползваме все по-рядко пощенските си кутии, а общуването лице в лице е все по-ограничено.

Ето защо централният въпрос на филма се превръща в директно обръщение към нас. Вярно е, че програмите не могат да съществуват без потребителите си, но ние можем ли да продължим напред без всички технологични улеснения?

Отговорът е НЕ и с всеки изминал ден Тронът на Мрежата 6te става все по-непоклатим... Извинете, исках да напиша „ще”...

Ако ви хареса този филм, гледайте: “Матрицата”, 1999 (“The Matrix”)

Next: „Пътешествията на Гъливер”, 2010 (“Gulliver’s Travels”)

Мегаум

Мегаум, 2010 (Megamind)

Режисьор: Том МакГрат

Сценаристи: Алън Скуулкрафт, Брент Саймънс

Озвучен на български от: Петър Калчев, Калин Врачански, Мина Костова, Румен Угрински, Иван Петков, Анастасия Тасева, Анна-Мария Върбани, Ния Чолакова, Василка Сугарева

Жанр: Нарисувана екшън-комедия

Времетраене: 95 минути

Когато стане въпрос за анимация, критичната ми клавиатура неизбежно прави крачка назад. Като запален фен на рисуваното кино, почти винаги оставам положително впечатлен от този тип филми. Анимационните герои забавляват малките зрители, но неизменно носят и скрито послание за по-големите пред екрана. DreamWorks са отличници в тази материя и последното им творение е поредният спечелен залог.

Едва новороден, Мегаум напуска своята планета и се приземява на Земята, и по-точно в един затвор, чийто обитатели решават да го отгледат. Същевременно, на земното кълбо пристига и по-привлекателният Метро Мен, който за щастие попада в добро семейство и с годините се превръща в героя-пазител на Метро Сити. Между двамата се ражда вечно съперничество, което един ден Мегаум успява да прекрати, побеждавайки завинаги своя враг и взимайки града в ръцете си. След като постига крайната си цел обаче, злият престъпник чувства липсата на опонент (и не само) и за да си припомни старите времена създава нов супергерой – Титан. Последиците от действията на Мегаум са разрушителни както винаги, но този път Метро Мен няма да е насреща, за да спаси града.

Сценарият използва като отправна точка въпроса „Какво ще стане ако Лекс Лутър победи Супермен?”. Не може да се каже, че Алън Скуулкрафт и Брент Саймънс проявяват изключителна оригиналност в създаването на историята, но нужните компоненти за една качествена анимационна авантюра са налице. Духовитият хумор е смесен с умело подбраните и в последствие „изкривени” елементи от реалността. Един от най-запомнящите се примери е плакатът с лика на Мегаум и надписа „No you can`t” (виж предизборната кампания на Барак Обама). В същия дух, подобно на всяка политическа агитация, силата на филма е по-скоро в посланието („Не съди за някого по това как изглежда”), отколкото в самото съдържание, което често е промито с малко излишен морализъм.

Персонажът на супер злия Мегаум е напълно нов за големия екран, но това не му пречи веднага да грабне симпатиите на зрителите със своята прикрита добрина и винаги неуместните си реакции. Заедно със своя асистент на име Миньон (говореща риба в скафандър) формира тандем, който ще премине на страната на доброто, за да ни докаже, че никой не се ражда лош.

За създаването на своя синьокож герой, режисьорът Том МакГрат („Мадагаскар 2”, 2008) се вдъхновява предимно от приключенията на Батман и Супермен, но във филма са налични иронични препратки и към други супергерои като Капитан Америка, Wonder Woman и др. По отношение на естетиката, „Мегаум” е наистина безупречен в своята модерна и минималистична визия. На фона на архитектурата на Метро Сити, екшън сцените се редуват с авантюрата между журналистката Роксан и главния герой и крайният резултат е едно наистина приятно за окото приключение. Парчетата на Аеросмит, Ози Озбърн и Майкъл Джексън допълват картината и съставят един доста „луксозен”, но лесно предвидим саундтрак.

Ако критичната ми клавиатура проявява особен толеранс към анимацията, то със сигурност не може да се каже същото за триизмерните прожекции. И в „Мегаум”, 3D-ефектът не носи нищо позитивно и единствената причина за приложението му си остава по-скъпия билет.

Хубавото на анимацията е, че има възможността да създаде един чисто нов свят и да измисли правилата в него. Рисуваните герои не трябва да се съобразяват с вече познатите лица на актьорите и всяка роля има свободата да „живее” свой собствен живот.

Киното има нужда понякога да загърби напълно реалността. Ние също. Така че да живее анимацията и новите й цветните светове, в които ни отвежда всеки път!

Ако ви хареса този филм, гледайте: “Аз, проклетникът”, 2010 („Despicable Me”)

Next: „TRON: Заветът”, 2010 (“Tron: Legacy”)