Светлина в тунела

Светлина в тунела, 2010 (Hereafter)

Режисьор: Клинт Истууд

Сценарист: Питър Морган

В ролите: Мат Деймън, Сесил Де Франс, Брайс Далас Хауърд, Марти Келър, Джордж МакЛарън, Ричард Кайнд

Жанр: Драма с фантастичен привкус

Съществува ли отвъдното и продължава ли душата ни да живее след смъртта? Малко са кино-творците, които могат да си позволят да докоснат тази тема без да прибегнат до банална символика и религиозни препратки. Неуморимият Клинт Истууд е един от тях и в новия си филм „Светлина в тунела” (премиерата в България скоро бе преместена от 21 януари на 8 април 2011) се опитва да даде безпристрастен и некатегоричен отговор на този труден въпрос.

Лентата разказва историите на три персонажа, които живеят в различни държави, но са свързани от странния контакт с отвъдното, към който едни се стремят, а други целят да избегнат завинаги.

Джордж Лонеган (Мат Деймън) живее в Сан Франсиско и притежава способността да говори с мъртвите, но за разлика от заобикалящия го свят, смята това за проклятие и причина за вечна самота. Френската журналистка Мари Леле (Сесил Де Франс) оцелява след опустошаващо цунами в Индонезия, но травмата й няма да остане без последствия и странните й видения ще променят живота и кариерата й. Малкият Маркъс (Джордж МакЛарън) ежедневно става свидетел на пропадъка на собствената си майка, която има сериозни проблеми с наркотици, алкохол и британските социални служби. Единствената му опора е неговия брат-близнак Джейсън, но не за дълго... Преплитането на трите истории е въпрос на време.

Сценарият на Питър Морган („Фрост/Никсън”, 2008) предлага интереси разсъждения за отвъдното. Имайки предвид, че темата за разговора с мъртвите души е често на границата със смешното, Морган успява да създаде правила в своята история, чрез които да избегне грешни интерпретации. Това, което му убягва е равновесието между трите сюжетни линии, които не притежават еднакъв емоционален заряд и редуването им на моменти е прекалено механично.

Клинт Истууд... 80-годишният режисьор („Несломим”, 2009) ни е „научил” да очакваме неочакваното от него и „Светлина в тунела” не прави изключение. Филмът започва с разтърсващи специални ефекти, продължава в меланхоличната атмосфера на самотата, осмива всевъзможните псевдо-медиуми и завършва под мелодраматичните ноти на една дългоочаквана среща. Истууд подхожда към необичайната тема с класически подход и акцентира върху най-важното в един филм – посланието, което носи историята.

Функционалността на кадрите често е смесена с поетичност, която превръща някои сцени в истинско удоволствие за зрителите. Едва ли е съвпадение, но най-успешните моменти във филма cа концентрирани на американска територия и това доказва за пореден път, че способността на Клинт Истууд да „разказва” своята земя е неповторима.

Героите в лентата получават всяка нужна минута, за да извървят своя път към щастието и никой пасаж не бива претупан. Мат Деймън („Зелена зона”, 2010) влиза под кожата на своя персонаж и интерпретацията му е на ниво. Не може да се каже същото за Сесил Де Франс („Инстинкт на убиец”, 2008), която изглежда не на място в ролята на Мари и явно не пасва на американската режисура. Малкият дебютант Джордж МакЛарън не може да разчита на опит и затова се доверява предимно на красноречивото си изражение. Истинското разкритие във филма обаче е Брайс Далас Хауърд („Здрач 3: Затъмнение”, 2010), която, въпреки малкото сцени с нейно участие, успява да се открои с магнетизъм и талант за развиване.

Вярвате или не в отвъдното, историите на тези персонажи ще докоснат вашата чувствителност, ще ви откраднат няколко сълзи и ще ви припомнят колко непредвидим и жесток може да бъде живота.

Каквото и да става обаче, светлина в тунела винаги има. Въпросът е да гледате в правилната посока.

В този случай - към големия екран!

Ако ви хареса този филм, гледайте: “Момиче за милиони”, 2004 (“Million Dollar Baby”)

Next: „Пътят на самурая”, 2010 (“The Warrior’s Way”)