Венециански въздух в Милано

Истината е, че не смогвам да пиша много често. Тази седмица ще ми се съберат близо 64 часа работа и времето, което ми е нужно, за да драсна два реда в блога е изключително ограничено.

Затова ще карам по същество...

Бях ви споменал, че ще гледам три филма от последния Фестивал във Венеция - "Carnage", "Killer Joe" и "Shame".

Никога не съм бил голям фен на Роман Полански, но трябва да призная, че "Carnage" е едно от най-хубавите ми кино преживявания в последните няколко месеца. Ритмичното развитие на действието, перфектните диалози и безупречният квартет актьори (Кейт Уинслет, Джоди Фостър, Кристоф Уолц, Джон Райли) правят този филм наистина интригуващ. И си представете, че всичко се случва в един апартамент с участието на едва четири персонажа. Явно за големите режисьори това е достатъчно. И ето че Роман Полански се оказва такъв. Странно, че нито една статуетка от престижния Фестивал не отиде в ръцете на екипа работил върху "Carnage". И накрая един съвет - не пропускайте да наблюдавате внимателно всяко движение и всяка физиономия на Кристоф Уолц - актьорската му игра наистина е впечатляваща.

"Killer Joe"... Не знам откъде да започна, защото филмът е с много странна структура и не ме грабна... Ама никак! Режисьорът Уилям Фридкин прави опит да имитира добрия стар Тарантино, но без особен успех. Промишлено количество кръв, псувни за добър ден и голи тела в дълбоката американска провинция - това са зле смесените компоненти на лентата. От друга страна прави впечатлените ролята на наемен убиец изпълнена от Матю МакКонъхи, който съм свикнал да гледам в промити сърцераздирателни истории и безумни розови комедии. Емил Хърш също не се справя зле, но двамата с МакКонъхи не са достатъчни, за да спасят "опита за летене" на Уилям Фридкин.

За да приключа цикъла "Венециански въздух в Милано", сряда вечерта в програмата ми беше вписан "Shame". Първа сцена - Майкъл Фасбендер лежи гол на леглото си покрит от една завивка. Става с цялата си прелест (и като казвам цялата, значи цялата) и отива да се къпе. Втора сцена - Майкъл Фасбендер си вика проститутка. Осма сцена - Фасбендер уринира в апартамента си и за сюжета на филма е важно ние също да го наблюдаваме. Двадесета сцена - Фасбендер вече е преспал с половин Ню Йорк и решава да опита с противоположния пол...

Мога да продължа до безкрай в описанието на сцените, но съдържанието на кадрите е малко или много същото. В тази история за секса, отношенията между хората и кризата в семейните връзки режисьорът Стив МакКуин определено е имал интересна идея за развитие, но някъде измежду безкрайните голи сцени може би е загубил тънката червена линия, която свързва нишките във филма.

Наградата за най-добра мъжка роля на Майкъл Фасбендер е напълно заслужена. Актьорът въплъщава перфектно своя персонаж и му дава без компромиси своето тяло, изражение и емоции.

Така приключи моето докосване до света на Фестивала във Венеция. Следващата кино-спирка ще бъде новият филм на моя идол Педро Алмодовар - "Кожaта, в която живея".

The Name of the Game? и малко "Стъклен дом"

Отсега да си знаете - когато няколко поредни дни не пиша нищо ново в блога, вариантите са два. Или е имало Шампионска лига, или е станало нещо важно, което е попречило на моята мисловно-блогърска дейност. Е, ако трябва да съм откровен докрай, по принцип когато има мач на Милан, губя концентрация за почти всичко останало.

Какво остава за мач като Барселона-Милан.... Имайки предвид естеството на блога няма да се задълбавам в технически анализ на срещата. Единственото, което искам да подложа на вашето внимание е следното видео, което говори само по себе си за червено-черните фенове и предаността им към отбора. :)  Името на коментатора е Тициано Крудели и във всеки мач на Милан рискува поне по 3-4 инфаркта...

Като съм започнал да пиша за глупости или по-точно за теми далечни от киното, сега е момента да ви споделя, че с голямо закъснение започнах да гледам "Стъклен дом". Не можеше да остана безразличен към този мащабен за България феномен и ето че реших да навляза в интригите на вече митичния български сериал.

В момента съм към края на втория сезон и не мога да изразя нито прекален ентусиазъм, нито кой знае каква критика. Съзнавам, че едно от основните правила на телевизията е постоянно да ти повтаря за какво става дума, но в някои моменти създателите на "Стъклен дом" направо ме взимат на подбив с безумни детайлни обяснения от типа "Ако случайно някой не си разбрал какво е станало в предните 60 епизода".

Другото, което е на границата на поносимото е така нареченото продуктово позициониране, което в случая аз бих нарекъл "продуктово навиране в очите на зрителите". Героите използват фрази като "Подай ми Кока-Колата", които не може да чуете дори ако прекарате една година на софрата на създателя на легендарната американска газирана напитка. Просто всички казват "кола", а не "Кока-Кола". Освен това, някои рекламни решения са в абсолютен разрез с природата на персонажите. Давам един пример и спирам с критиката, защото имам и някои положителни бележки. Всемогъщата и надменна Елена (жена на собственика на най-оборотния мол в София) не само пазарува и влачи полиетиленови (терминът е специално за майка ми, която ми е казала, че да казвам найлонови не е правилно:)) пликчета, а на всичкото отгоре ходи не къде да е а във веригата с най-discount реноме в Европа - Lidl. Вярно, че сме страна на парадокси, но все пак...

Иначе трябва да призная, че нивото на сериала не е никак ниско. Не че има база за сравнение, но като за начало сякаш създателите са намерили правилния път. Просто е въпрос на време да достигнем поетиката на "Dr. House"... Време има!:)

Скоро ще съм изгледал всички излязли досега серии и ще пиша отново по темата.

Тази вечер няма да напредна в това си начинание, защото от 22ч. ще изгледам новия филм на Роман Полански - "Carnage". Отивам с много ентусиазъм, който се надявам да оцелее и по време на прожекцията.

Скоро feedback от лентата!

And the winners are...

Наградените на Фестивала във Венеция станаха ясни събота вечер, но ако някой е пропуснал тази новина, ето и списъка с удостоените с приз ленти.

Журито с председател Дарън Аронофоски и членове Ейя-Лииза Антила, Дейвид Бърн, Тод Хайнс, Марио Мартоне, Алба Рорвахер и Андре' Тешин отредиха следното:

Златен Лъв за най-добър филм - "Фауст" на Александър Сокуров (Русия)

Сребърен Лъв за най-добър режисьор - Шангюн Кай за филма "Ren Shan Ren Hai" (People Mountain People Sea) (Китай - Хонг Конг)

Специалната награда на журито - "Terraferma" на Емануеле Криалезе (Италия)

Купа Волпи за най-добра мъжка роля - Майкъл Фасбендер във филма "Shame" на Стив МакКуин (Великобритания)

Купа Волпи за най-добра женска роля - Деани Ип във филма "Tao Jie" (A Simple Life) на Ан Хуи (Китай - Хонг Конг)

Наградата Марчело Мастрояни за млад актьор-дебютант - Шота Сометани и Фуми Никайдо във филма "Himizu" на Сион Соно (Япония)

Както може и сами да забелжите моят фаворит "Carnage" на Роман Полански не фигурира в щастливия списък, но аз въпреки това държа да изгледам това така очаквано и явно противоречиво произведение. В следващите дни ще имам възможността да посетя прожекциите и на други два фестивални филма - "Убиецът Джо" на Уилям Фридкин и "Shame" на Стив МакКуин. Очакват се "горещи" дни на тези интернет честоти.

Междувременно в Милано тече набиращият скорост Milano Film Festival. Вчерашният ден, подобно на всеки друг от програмата на фестивала, предлагаше различни по националност и жанр прожекции. След внимателен анализ и употреба на секретни техники на подбор, спрях вниманието си на една гръцка лента - "Wasted Youth". 

Противно на очакванията ми залата беше пълна... Филмът започна и свърши без да се усетя, без да ми остави почти нищо освен един въпрос - защо вместо "Wasted Youth" заглавието не е "Wasted Time"?

Освен всичко друго режисьорите са двама (Аргирис Пападимитропулос и Ян Вогел) и за съжаление не бяха на прожекцията, защото имах доста въпроси на края на филма... Две истории, които се преплетоха едва в края и то по възможно най-безумния начин... "Болезнени" близки кадри, които в един определен момент започват да стават досадни... Липса на смисъл в изполваните похвати и безкрайно търсене на посока във филма...

Дали аз не разбрах или гръцкият стил ми е просто непознат?

Back in the game!

Ето че след дълго отсъствие от блог-сцената, интернет пространството ще бъде отново "замърсено" от моите разсъждения за киното. Дълго се чудих дали има смисъл да пиша отново и реших, че ако се възвърна към моя MovieMind, трябва да намеря начин да въвличам и развличам моите читатели повече от преди.

Така реших да изоставя класическия филмов анализ, който понякога може да бъде скучен и сега ще пиша в напълно свободна форма каквато е и най-подходяща за един блог. Това значи, че ще мога да коментирам само с две думи цял филм, ще изразявам ентусиазма си от последния трейлър на "Батман" и ще продължавам да се чудя защо определени персонажи продължават да правят кино!

Идната седмица ми предстои да изгледам някои от филмите от Фестивала във Венеция. Тази есклузивна възможност ще бъде отразена на тази страница, която се надявам да посещавате сравнително често (сутрин и вечер например :).

В навечерието на присъждането на призовете от престижния фестивал, аз вече имам някои фаворити. Говори се за гениален Полански, интересен Джордж Клууни и разочароваща Моника Белучи...

Аз залагам на "Carnage" на Роман Полански и ви оставям да изгледате обещаващия трейлър.

С мръсна газ

С мръсна газ, 2011 (Drive Angry)

Режисьор: Патрик Лусиер

Сценаристи: Патрик Лусиер, Тод Фармър

В ролите: Никълъс Кейдж, Амбър Хард, Том Аткинс, Уилям Фичнер, Дейвид Морз, Били Бърк, Прюит Тейлър Винс, Криста Кембъл

Жанр: Екшън - трилър

Времетраене: 104 минути

Не знам до къде може да стигне екранната лудост на Никълъс Кейдж, но с всеки следващ филм залязващата холивудска легенда ме стъписва все повече и повече. Новата перла в короната на безумиeтo носи поетичното име „С мръсна газ” и е изцяло заснета в 3D.

Джон Милтън (Никълъс Кейдж) има сериозни сметки за оправяне. Собствената му дъщеря е убита, а внучката му отвлечена от сатаничния лидер Джона Кинг (Били Бърк). В търсене на виновника, Милтън обикаля американския Юг и попада на главозамайващата сервитьорка Пайпър (Амбър Хард), която същевременно залавя своя приятел в изневяра. Уморена от монотонния си живот и със силно желание за промяна, младата блондинка се присъединява към мистериозния отмъстител и го съпътства в опасната му мисия. Двамата имат време до следващото пълнолуние, за да спасят внучката на Милтън от жертвоприношение, а до тогава не остава много време.

Още от първите минути на лентата сме катапултирани в шеметни преследвания и безцеремонни убийства, в които крайниците на жертвите рядко остават на своите места. Историята се развива динамично до последната минута, но това не значи че в нея има какъвто и да било смисъл. Сценаристите Патрик Лусиер („Кървавият Свети Валентин”, 2009) и Тод Фармър („Джейсън X”, 2001) пускат фантазиите си на воля и резултатът е сюжет, който е някъде между комичното, трагичното и фантасмагоричното.

Липсват добре определени персонажи, които да създадат достоверни опозиции. Липсва истинска сюжетна линия, която да намери своята логична развръзка в края на филма. Липсва реален залог, който да движи действията на героите в лентата.

Това което не липсва, и съм изненадан че го казвам, е добре реализираната триизмерна картина. Лусиер, който е и режисьор на проекта, заснема цялата продукция в 3D и за разлика от филмите, в които ефектът е добавен при пост-продукцията, „С мръсна газ” поне в това отношение е убедителен.

За сметка на това всичко останало е белязано от повърхностни решения и бегли опити за смесване на жанровете. Не е ясно какво точно цели лентата. Налице са сурово насилие типично за филм на ужасите, някоя друга духовита реплика, екшън преследвания, престрелки и свръхестествени събития от дяволски произход.

През всичките 104 минути екранно време, наблюдавах случващото се със силно oзадачение и все още продължавам да се чудя защо такива филми продължават да се продуцират и то със завидни суми от близо 50 милиона долара?

В същото време, в главата ми се върти и друг не по-малко сериозен въпрос – има ли все още някой в Холивуд, който да не е изтрил номера на Никълъс Кейдж („Сезонът на вещиците”, 2011)? Последният път когато коментирах изявите на въпросния актьор оставих клавиатурата мислейки, че по-зле от това няма накъде. Е, явно съм сгрешил!

Пристигащ директно от Ада, изрусен и с празно изражение, Кейдж се превъплъщава в Джон Милтън. Вярно е, че безсмислените реплики на неговия персонаж и още по-безсмислените му действия ограничават бедния Никълъс, но актьор от неговия калибър не може да се пуска толкова лесно по течението на всички роли, които му предлагат.

Спътницата на Кейдж в адските му приключения е сравнително по-сполучлива в своята интерпретация. Красивата актриса Амбър Хард („Zombieland”, 2009) е своенравната Пайпър и присъствието й в лентата е един от малкото хубави моменти. Казах присъствието, не актьорската игра.

Приятната изненада е Уилям Фичнер („Луда нощ”, 2010), който влиза в ролята на един необикновен Счетоводител и бих казал, че неговият персонаж е най-интригуващия в историята. За съжаление му е отделено място в периферията на сюжета и влиянието му върху развитието на събитията е ограничено.

„С мръсна газ” за пореден път разочарова моите очаквания по отношение на Никълъс Кейдж и опитите му за завръщане към висококласната актьорска игра. Този филм е един от „върховете” в неговото пътуване към дъното. Ако продължава в същия дух, подобно на друга интересна личност (за съжаление останала незабелязана от световната аудитория), може да се сдобие с група във Facebook – „Да помогнем на Никълъс Кейдж да спре да участва в каквито и да било филми”.

Ако ви хареса този филм, гледайте: “Безпощадно”, 2010 (“Faster”)

 

Next:  MovieMind се оттегля в кратка творческа пауза. До скоро!

Без име

Без име, 2010 (Unknown)

Режисьор: Жауме Колет-Сера

Сценаристи: Оливър Бутчер, Стивън Корнуел

В ролите: Лиам Нийсън, Даян Крюгер, Ейдън Куин, Дженюъри Джоунс, Франк Лангела, Карл Маркович, Мидо Хамада, Бруно Ганц

Жанр: Екшън - мистерия

Времетраене: 113 минути

Не сме свикнали да гледаме Лиам Нийсън в главни роли в холивудските продукции, но в последните няколко години соло изявите му са в центъра на две екшън ленти – приемливата „Твърде лично” (2008), в която спасява дъщеря си и излязлата наскоро по кината „Без име” (2011), в която се опитва да запази собствения си живот.

Доктор Мартин Харис се пробужда след жестока автомобилна катастрофа в Берлин и открива, че собствената му съпруга не го разпознава и друг мъж е откраднал неговата самоличност. Игнориран от властите, които отказват да му повярват и преследван от мистериозни убийци, д-р Харис се оказва сам в чужда страна и е принуден да търси помощ от непознати. В търсене на истината го очакват опасни премеждия, които ще го накарат да постави под въпрос собствената си психична стабилност.

Историята за главния герой, който се опитва да си върне идиличния живот, но никой не му вярва, защото всички улики са против него не е никак нова за седмото изкуство. Сценарият на Оливър Бутчер и Стивън Корнуел се базира на романа „Out of my head” на френския писател Дидие Ван Каувелаерт. За съжаление двамата сравнително неопитни сценаристи не успяват да адаптират книгата по най-добрия възможен начин и допускат поредица от грешки, които са уловими дори за най-невнимателните в залата.

За да „влезете” в света, който ви предлага филма, ще трябва да притиснете силно способността си да разсъждавате логично и ще се наложи да затворите очите си пред някои наистина фрапантни несъответствия. Един американец в Берлин, който катастрофира жестоко, няма никакви документи за самоличност, никой не го разпознава, но от някъде е постоянно снабден с евро банкноти, които пръска на всяка крачка?!? Една имигрантка, която безпроблемно приема в къщата си непознати?!? Един шейх, който се отказва от безгранично богатство в името на доброто на човешката раса?!?

В тази критична ситуация режисьорът Жауме Колет-Сера („Сираче”, 2009) е изправен пред истински подвиг, за да избегне опасността от пълен провал. Може да се каже, че испанския талант спасява каквото може и ускорява действието налагайки динамичен ритъм във всяка сцена и предлагайки на зрителите качествени екшън сцени с европейски оттенък. Ще разпознаете по-сдържания стил в моментите, в които при преследвания и катастрофи избухват в пламъци само замесените в гонката, а не целия квартал през който преминават.

Трилър-атмосферата и напрежението са добре поддържани почти до финалните минути на лентата, но тогава всички мистерии се разрешават по възможно най-елементарния и банален начин – няколкоминутен монолог-ретроспекция на отрицателния герой, в който става ясно кой кой е. Аз лично бях малко изненадан от разплитането на възела, но последвалите го събития изтриха положителното ми впечатление. Няма да разкривам други подробности от сценария, но усещането е познато – „Това вече съм го гледал!”

Лиам Нийсън („Следващите три дни”, 2010) е един от най-активните актьори в момента и много често ми се налага да коментирам интерпретациите му. Застаряващият британец заприличва все повече на Харисън Форд в своето поведение на големия екран, но разликата в нивото е повече от очевидна. Ролята му не предлага особени предизвикателства и Нийсън се движи на автопилот из улиците на Берлин изпъквайки само в размяната на юмруци по време на безмилостните схватки.

Двете женски фигури, които придружават главния герой в неговите приключения са поверени на Даян Крюгер („Г-н Ничий”, 2009) и Дженюъри Джоунс („Рок радио”, 2009). Магнетичното им присъствие се забелязва в сцените с тяхно участие и най-вече Крюгер се отличава с успешното превъплъщение на нелегалната имигрантка Джина.

„Без име” не поставя високи цели пред себе си и това е ясно още от момента, в който изгледате трейлъра на филма. В своите намерения, продукцията може да се определи дори като успешна. И въпреки това, ако решите да гледате „Без име”, моят съвет е да отидете в залата Без претенции и Без големи очаквания.

Ако ви хареса този филм, гледайте: “Агент Солт”, 2010 (“Salt”)

Next: „С мръсна газ”, 2011 (“Drive Angry”)

Гномео и Жулиета

Гномео и Жулиета, 2010 (Gnomeo and Juliet)

Режисьор: Кели Ашбъри

Сценаристи: Марк Бъртън, Кевин Сесил, Кели Ашбъри, Емили Куук, Кати Грийнбърг, Анди Райли, Стив Хамилтън Шоу, Джон Смит, Роб Спраклинг

Озвучен на български от: Живка Донева, Георги Тодоров, Илия Иванов, Явор Караиванов, Кирил Бояджиев, Петя Силянова, Даниела Горанова, Златина Тасева, Иван Петков

Жанр: Анимационна комедия

Времетраене: 84 минути

В предишната статия център на моето внимание беше „Речта на краля”, в който крал Джордж VI за първи път не заеква четейки „Хамлет” на Уилям Шекспир. В редовете, които следват, друга трагедия на големия английски творец ще бъде обект на анализ и ако трябва да сме по-точни - нейното трансформиране в анимационен филм. Как Ромео стана Гномео? Това е въпросът.

Господин Капулети и Госпожа Монтеки са кръвни врагове, а фанатичното поддържане на градините им няма аналог. В тях е пълно с градински гноми, които оживяват когато наблизо няма човешки същества и продължават враждата подхваната от техните собственици. Малките керамични герои са разделени на Сини и Червени и много от тях дори не знаят защо се мразят, но никога не поставят под въпрос разделението. Усложненията се появяват когато Гномео и Жулиета се срещат и между тях се ражда невъзможна любов, която ще трябва да надмогне цветовата разлика.

Историята е добре позната на всички, които претендират за минимално ниво на обща култура. Малките зрители едва ли знаят за трагичната участ на Ромео и Жулиета, но мисля че подобни филми могат да са интересен начин за приближаването им към този все още далечен свят на класическата литература.

Досега на няколко пъти съм бил силно възмутен от някои сценарии написани от трима или повече сценаристи, които се разминават със задоволителния краен резултат. В случая на „Гномео и Жулиета”, сме пред нов световен рекорд – 9 човека работят върху адаптацията на история, която само по себе си вече притежава отлично функционираща структура.

Кели Ашбъри, Марк Бъртън („Пришълци на тавана”, 2009), Кевин Сесил, Емили Куук („Рататуи”, 2007), Кати Грийнбърг, Анди Райли, Стив Хамилтън Шоу, Джон Смит и Роб Спраклинг са положили повече усилия, за да уредят своите срещи за работа отколкото за създаването на валиден сценарий. Сюжетът е семпъл и това е разбираемо имайки предвид публиката, към която се обръща. Все пак мисля, че от многобройния тим можеше да се очаква по-интересен финал и някоя друга вълнуваща подистория.

Идеята на филма тръгва от играта на думи в самото заглaвие. Ромео става Гномео и Дисни получава своя нов продукт, който осигурява и сериозна merchandising кампания. Режисьорът Кели Ашбъри („Шрек 2”, 2004) конфеционира типичната анимационна приказка, която се цели в малките зрители, но намига и на по-големите с целта да се приближи поне малко до поезията на „Играта на играчките”.

„Гномео и Жулиета” е сравнително успешен в своите намерения. Остроумните препратки към света на Шекспир, качествената анимация и безспорната симпатия на поредната категория предмети, която проговаря на големия екран са сред печелившите компоненти на лентата.

Истинският коз на тази съвременна анимационна адаптация обаче се казва Елтън Джон. Освен ролята си на изпълнителен продуцент, британската легенда „подписва” и саундтрака на анимацията, давайки й лесно уловим кич отпечатък. В един игрален филм това би могло да се окаже фатално, но в продукция като тази се оказва сполучлив ход.

Не знам дали Шекспир би оценил тази адаптация, в която световноизвестната му трагедия се превръща в поле за изява на суетна жаба, гъба с кучешки нюх, фламинго с испански акцент и множество говорещи градински гноми.

Лично аз се надявам да не се стигне до някоя „смела” преработка на „Хамлет”, в която да сме свидетели на приключенията на някоя говореща шунка („ham”). To be or not to be? Not to be!

Ако ви хареса този филм, гледайте: “Ромео и Жулиета”, 1996 (“Romeo and Juliet”)

Next: „Без име”, 2011 (“Unknown”)

Речта на краля

Речта на краля, 2010 (The King’s Speech)

Режисьор: Том Хупър

Сценарист: Дейвид Сидлер

В ролите: Колин Фърт, Хелена Бонам Картър, Гай Пиърс, Тимъти Спол, Джефри Ръш, Тим Дауни, Майкъл Гембън, Дженифър Ел

Жанр: Историческа драма

Времетраене: 118 минути

Дейвид Сидлер е един от многото британци, които на прага на Втората Световна Война изслушват легендарната реч на крал Джордж VI. Сидлер, подобно на монарха, заеква от малък и поради тази причина остава силно впечатлен от внушителното му обръщение към народа. Години по-късно сценаристът праща писмо до съпругата на Джордж VI, кралица Елизабет (кралицата-майка), в което иска позволение за осъществяването на филм за историята на нейния спътник в живота. Тя дава своето съгласие, но поставя условие – реализацията на проекта да стане след смъртта й. Причината? Рискът от повторно изживяване на прекалено болезнените спомени от онези години.

От кончината на кралица Елизабет са изминали близо 9 години и ето че на големия екран се появява една от най-впечатляващите ленти в последно време – „Речта на краля”.

След смъртта на своя баща, крал Джордж V, и скандалната абдикация на крал Едуард VIII, Бърти е принуден да се качи на трона и е коронясан като Джордж VI - крал на Англия. Засегнат от тежка форма на заекване и считан за неподходящ да управлява, монархът има нужда от помощ, за да се изправи пред своя народ и пред угрозата от нова световна война. В този труден момент решаваща се оказва подкрепата на съпругата му, която го води при алтернативния логопед Лайнъл Лог – терапевт с необичайни методи на работа. Именно благодарение на странните му техники и приятелството между двамата, Бърти ще успее да преодолее заекването и ще завоюва доверието на своите поданици.

В типично британски стил, сценаристът Дейвид Сидлер („Кралят и аз”, 1999) преразказва с умерен тон важен за него и сънародниците му исторически момент. Сюжетът е вдъхновен от сериозния проблем на крал Джордж VI, но не се ограничава дотам и навлиза в интимната част от живота на един монарх. Там има повече неизвестни от всякога и неочакваното приятелство, което се ражда, ще се окаже един от най-емоционалните мотиви във филма.

Диалозите са безупречни и елегантни. Динамичността в размяната на реплики е смесена с деликатната ирония на казаното и през целия филм е истинско удоволствие да слушаме английската реч.

Сидлер работи внимателно върху персонажите и не се поддава на лесни стереотипи. Бърти никога не е прекалено добър, а още по-малко е характеризиран като жертва. На моменти арогантен и сноб, на моменти нежен или уплашен, крал Джордж VI е достоверен персонаж, който е способен да предизвика както симпатия така и омраза.

На режисьорския стол сяда сравнително неопитният режисьор Том Хупър („Червен прах”, 2004), но талантът му излиза наяве още от първите кадри на филма. Класическият стил на снимане и неподвижната кралска атмосфера се смесват с необичайното позициониране на камерата и цветната стая на терапевта Лайнъл Лог. Хупър създава всяка сцена с педантично внимание към детайлите и никога не се увлича в ненужен патос или безрезултатни емоционални трусове.

„Речта на краля” беше безспорния „главен герой” на тазгодишната церемония по връчването на Оскарите. Към заслужените статуетки на Сидлер (за оригинален сценарий) и Хупър (за режисура) се прибавят този за най-добър филм и главна мъжка роля – Колин Фърт. Британският актьор вече се беше настанил сред най-ценените от мен след изключително класната интерпретация в “Самотен мъж” (2009). Превъплъщението му в крал Джордж VI не само доказва неговата безспорна способност да „влиза” в персонажите си, но и ни кара да си задаваме въпроса „Къде беше досега този актьор?”.

Фърт „заема” тялото си на леко прегърбения Бърти и му дава своя меланхоличен поглед. Без да набляга прекалено на дефекта на своя персонаж, актьорът намира точния тон на интерпретация и привлича всички погледи върху своята игра.

Другата „носеща колона” на филма, Джефри Ръш („Пътят на самурая”, 2010), е в отличен синхрон с Фърт и неслучайно тази роля носи и на него номинация за Оскар в категорията за второстепенна мъжка роля. Австралиецът е безупречен в ролята на ексцентричния терапевт на краля, а именно негови са най-запомнящите се реплики от продукцията.

Хелена Бонам Картър („Алиса в страната на чудесата”, 2010) е кралица Елизабет, но персонажът й не намира особено развитие в лентата. Гай Пиърс („Приказки за лека нощ”, 2008) поема ролята на по-големия брат на Джордж VI, но именно това решение е един от малкото видими дефекти на филма. Пиърс е 7 години по-млад от Фърт и въпреки тежкия грим не изглежда ни най-малко по-възрастен от главния герой.

„Речта на краля” не е поредната историческа драма, която да ни припомни миналото. Филмът на Том Хупър е „поезия” от изображения, които се римуват в разказа на една трудност победена от едно неочаквано приятелство.

Цитирайки създателите на филма: „Изискват се лидерски умения, за да се изправиш пред страховете на една нация. Нужно е приятелство, за да се изправиш пред своите.”

Ако ви хареса този филм, гледайте: “Фрост/Никсън”, 2008 (“Frost/Nixon”)

Next: „Гномео и Жулиета”, 2011 (“Gnomeo and Juliet”)

Аз съм номер четири

Аз съм номер четири, 2011 (I Am Number Four)

Режисьор: Даниел Джон Кaрузо

Сценаристи: Алфред Гоу, Майлс Милър, Марти Ноксън

В ролите: Алекс Петифер, Тереза Палмър, Тимоти Олифант, Даяна Агрон, Калън Макаулфи, Кевин Дуранд

Жанр: Фантастичен тийн-екшън

Времетраене: 109 минути

Съгласен съм, че кино-продукциите, в които виждаме необичайни създания с още по-необичайни умения може да имат своя чар и понякога дори интересно послание. Аз самият съм голям фен на супергероите, но мисля, че в последните няколко години много продуцентски къщи се впуснаха в „размити” вариации по темата.

Последното недоносено „отроче” в жанра е „Аз съм номер четири”. А трейлърът беше толкова обещаващ....

Необикновеният тийнейджър Джон Смит (Алекс Петифер) е преследван постоянно от безмилостни врагове, които искат незабавната му смърт. Бягайки от грозящата го опасност, придружаван от своя пазител Хенри (Тимоти Олифант), младежът често сменя своята самоличност и се мести от град на град отдалечавайки се все повече от своето минало. След като се установява в малко градче в щата Охайо, Джон среща своята първа любов (Даяна Агрон) и същевременно открива необикновените си способности. Освен това се запознава с аутсайдера Сам (Калън Макаулфи), който ще го съпътства в предстоящите му приключения, а за финал се сблъсква и с Номер Шест (Тереза Палмър) – извънземна, която също идва от унищожената планета Лориен.

Базиран върху книгата на Питъкъс Лор (дуо съставено от Джеймс Фрей и Джоби Хюз), сценарият на Алфред Гоу („Мумията: Гробницата на Императора Дракон”, 2008), Майлс Милър („Спайдър-мен 2”, 2004) и Марти Ноксън бълва клише след клише в търсене на някаква смислена и кохерентна сюжетна линия. За пореден път сме свидетели на история написана от ТРИМА сценаристи, които явно са били силно затруднени в създаването дори на един смислен диалог.

Личи силното влияние от сполучливата тийн-сага „Здрач” и още по-силната надежда за подобен успех. Резултатът е трагичен, несвързан и крайно повърхностен сценарий, в който почти нищо не се случва по конкретна причина.

Режисьорът Даниел Джон Карузо („Орлово око”, 2008) прави неуспешен опит да превърне сценария в нещо по-оригинално от поредния филм за извънземни на земята. Усилията му не са никак убедителни и лентата няма своя самоличност. Употребата на досадния и монотонен глас зад кадър, непростимото ниско качество на специалните ефекти и липсата на каквато и да било креативност обричат „Аз съм номер четири” на предвидим творчески неуспех.

Понякога филми като този се „спасяват” благодарение на актьорите, които взимат участие в тях. Е, дори тази последна надежда изчезва след броени минути. Алекс Петифер („Калпазанка”, 2008) е наистина много млад, но ако скоро не успее да покаже поне някакъв талант, ще му се наложи да участва само във второстепенни продукции. Персонажът му е „празен”, а и самият той не е особено емоционално въвлечен в ролята.

Даяна Агрон („Бурлеска”, 2010) се превъплъщава в красивата половинка на Необикновения, но интерпретацията й се ограничава до плавен прочит на репликите и влюбено взиране в главния герой.

Тереза Палмър („Чиракът на магьосника”, 2010) и Тимоти Олифант („Перфектното бягство”, 2009) допълват актьорския екип, но и двамата са зле употребени имайки предвид потенциала, с който разполагат.

Откъдето и да го погледна, „Аз съм номер четири” трудно може да заслужи някоя добра дума. Ограничената работа на всички участници в продукцията не грабва с абсолютно нищо.

На всичкото отгоре, краят се осмелява да загатне и продължение.... на мъките. След бърза проверка в Google установих, че сагата на Питъкъс Лор е съставена от цели 6 книги!

Уважаеми създатели на „Аз съм номер четири”, ще са ви нужни наистина извънземни сили, за да накарате зрителите да се върнат в кино-залите!

Ако ви хареса този филм, гледайте: “Супермен се завръща”, 2006 (“Superman Returns”)

Next: „Речта на краля”, 2010 (“The King’s Speech”)