Обикновено проектите за римейк се реализират поне десетилетие след оригиналното произведение. В този случай обаче, минават едва две години и френската лента „Pour Elle” проговаря английски. Американският й аналог „Следващите три дни” доказва, че липсата на идеи в Холивуд е конкретна и все по-често „аварийният изход” от тази ситуация е рециклирането на съществуващи истории.
Животът на Джон Бренън (Ръсел Кроу) внезапно се обръща с главата надолу, когато съпругата му Лаура (Елизабет Банкс) е арестувана и обвинена в бруталното убийство на началника си. Жената твърди, че е невинна, но алибито й не може да бъде доказано, защото нужните улики не са налице. Джон не вярва, че тя е способна на подобно деяние и не е готов да гледа как синът му растe без майка заради един несправедлив процес. След многократни и неуспешни легални опити, измъкването на Лаура от затвора става фикс идея за учителя от Питсбърг и всички рискове за постигането на тази цел са оправдани.
Сценарият на „Следващите три дни” остава верен на оригиналната версия, написана от Фред Кавайе и Гийом Леман, но премества местонахождението на героите от Париж в Питсбърг. Историята е семпла и се базира на механизми, които държат залога висок през цялото времетраене на лентата. Поизтърканата формула за обикновения човек и необикновените геройства е подходяща за сюжета, но неизбежно запраща филма в един безкраен списък със сходни продукции от този жанр.
Режисьорът и сценарист, Пол Хагис („В долината на Давид и Голиат”, 2007), създава тази криминална драма акцентирайки върху темата за безграничната обич към една съпруга и майка. Отчаянието пред безизходицата обаче често преминава освен границата на любовта и тази на закона, и това не винаги намира логично и морално обяснение в историята.
Още от самото начало „Следващите три дни” създава мистериозна атмосфера, която функционира за около час и малко. За съжаление, в заключителната си част лентата се „изгубва” в някои ненужни обяснения, а Хагис държи на всяка цена да ни изясни всичко до последния детайл. Може би един по-отворен край и 30 минути по-малко щяха да са от полза за качеството на финалния продукт.
Филмът е своеобразен монолог на Ръсел Кроу („Робин Худ”, 2010) в ролята на отчаяния съпруг Джон Бренън. Въпреки че големият майстор в интерпретацията на този тип роли е Мел Гибсън („Острие на мрака”, 2010), австралийският гладиатор убедително извървява пътя на своя герой и концентрира с право вниманието върху себе си.
Елизабет Банкс („Неканените”, 2009) партнира на Кроу, пресъздавайки двусмислен персонаж, който сякаш остава извън границите на историята. Като оставим настрана опита за самоубийство, героинята й е неуместно спокойна за една несправедливо осъдена млада майка.
Ненужни за сюжета, но полезни за списъка с известни имена във филма, Лиъм Нийсън („А отборът”, 2010) и Оливия Уайлд („Година първа: Запознай се с предците си”, 2009) разполагат с няколко незначителни изяви в различни моменти от лентата.
„Следващите три дни” няма да ви остави с размишления за следващите ТРИ нощи и едва ли ще е най-вълнуващото ви кино изживяване за следващите ДВА часа. Ако имате малко време за губене, може просто да му хвърлите ЕДНО око!
Ако ви хареса този филм, гледайте:“Острие на мрака”, 2010 („Edge of Darkness”)
В ролите: Робърт Де Ниро, Бен Стилър, Оуен Уилсън, Джесика Алба, Дъстин Хофман, Тери Поло, Барбара Стрейзънд, Харви Кайтел
Жанр: Комедия
Времетраене: 98 минути
В съврeменната кино индустрия все по-малко комични герои получават втора и дори трета възможност за изява на големия екран. Един от тези емблематични за жанра персонажи, Грег Фокър, се завръща в залите за последната и може би заключителна глава от семейните му неволи.
Въпреки че заглавието на филма гласи „Запознай се с малките”, невръстните герои не са в центъра на събитията. Историята се съсредоточава отново върху дуела между Грег Фокър (Бен Стилър) и неговия тъст Джак Бърнс (Робърт Де Ниро). В навечерието на рождения ден на близнаците Саманта и Хенри Фокър, всички роднини на семейството са в Чикаго и се подготвят за големия празник. Принудителното им съжителство се превръща в пореден повод за Джак да тества своя зет преди окончателно да го обяви за новия водач на клан с традиции като Бърнс.
Добре познатите персонажи, създадени от Грег Гилена („Запознай ме с вашите”, 2004) и Мери Рут Кларк („Запознай се с нашите”, 2000) са отново в своя вихър. След първите два филма, механизмите в семейството са ясно начертани и героите трябва само да следват вече утъпканата пътека.
Сценаристите Джон Хамбург („Обичам те, човече”, 2009) и Лари Стъки също се осланят на добре разработената формула и проявяват творчески мързел в създаването на нови и оригинални комични възли.
Пол Вайц („Циркът на кошмарите: чиракът на вампира”, 2009) поема щафетата от режисьора на първите два филма Джей Роуч, но духът на лентата в общи линии остава същия. Хуморът в „Запознай се с малките” се съдържа по-скоро в създалите се ситуации отколкото в не особено проницателните реплики.
Режисурата на Вайц се отличава с няколко целенасочени препратки към световноизвестни класически филми като „Кръстникът” и „Челюсти”, но освен това по-интересно решение, работата му не блясва почти с нищо. Липсва силна централна сцена, която да бъде запомнена с хумор и духовитост.
Приличното ниво на комедията се дължи най-вече на актьорите. Двойката Робърт Де Ниро („Мачете” 2010) – Бен Стилър („Нощ в музея 2”, 2009) няма нужда от коментар, защото е в обичайния синхрон и създава опозиция, която за трети пореден път успява да „изнесе” филма на плещите си. Оуен Уилсън („Как да разбера”, 2010) достига връх в дебилността на ролите си, но това явно е неизменна част от палитрата му с интерпретации.
Останалите персонажи са в ръцете на доказани звезди като Дъстин Хофман, Барбара Стрейзънд, Тери Поло, Харви Кайтел. Очакваното ново попълнение, Джесика Алба („Денят на влюбените”, 2010), за съжаление не успява да нацели подходящата комична „честота” и ролята й не постига желания резултат.
„Запознай се малките” е точно това, което очаквате. Нищо повече. В последните недоразумения на семейство Фокър има място за смях без неуместни претенции за дълбоко ироничен хумор.
Може би Грег Фокър най-накрая ще се обърне на „ти” към бившия агент на ЦРУ и настоящ негов роднина – Джак Бърнс. Междувременно вие бъдете крачка напред и, подобно на героите във филма, направете едно любопитно търсене в Google с името на вашия тъст или свекър.
Не се знае какви изненади ще ви поднесе мрежата!
Ако ви хареса този филм, гледайте: В случай, че сте ги пропуснали - “Запознай се с нашите”, 2000 („Meet the Parents”) и „Запознай ме с вашите”, 2004 (“Meet the Fockers”)
Next: „Следващите три дни”, 2010 (“The Next Three Days”)
След като изгледах трейлъра на „Такъв е животът”, си зададох следния въпрос: „Или аз не съм разбрал нещо или това е поредната безсмислена романтична комедия, която е доказателство за липсата на хумористични идеи в Холивуд?”.
Тъй като не можех да повярвам, че някой е похарчил и долар за тази наглед банална продукция, реших да сложа край на всички съмнения като изгледам филма. Два часа прозявки и покайване за изгубеното време.
Холи Беренсън (Катрин Хейгъл) е най-добрата приятелка на Алисън, така както Ерик Месър (Джош Дюамел) е най-добрият приятел на Питър. Алисън и Питър са солидна и щастлива двойка, която има и малка дъщеричка на име Софи. Един ден фатален инцидент ще лиши малкото бебе от родителите му. Кой ще поеме грижата за Софи? Според завещанието на покойниците, подходящи за тази нелека задача са най-добрите им приятели, а именно Холи и Месър. Каква изненада обаче! Двамата бъдещи настойници не могат да се понасят и съжителството им ще бъде отлична предпоставка за безброй романтично-комични ситуации...
Формулата е ясна и прозрачна дори за най-незаинтересованите от кино. Сценарият на дебютантите Йън Дейтхман и Кристин Ръск Робинсън е праволинеен и крайно предвидим. Опитите им за поврат и временна драматизация на действието не функционират достатъчно добре, а темата за внезапното преминаване в света на възрастните и принудителното отглеждане на едно дете е вече изтъркана от десетки други ленти.
За да изброя всички клишета във филма със сигурност няма да ми стигнат пръстите на всички налични крайници. Може да тръгнем от баналния мотив „противоположностите се привличат”, за да преминем през баналното догонване на любимия в последните секунди преди полета и да завършим с банално розовия финал, който довършва зле започнатата работа.
Режисурата на Грег Берланти („Клуб на разбитите сърца”, 2000), подобно на филма, е абсолютно „анонимна”. До болка познатите сцени с първата смяна на памперси и трудното хранене на едно бебе, подчинението на повърхностния сценарий и опитът за създаване на романтичен дух само и единствено чрез саундтрака, характеризират негативно работата на Берланти. От режисурата му остава една единствена сцена, в която ритмичният хумор е налице – монологът на Месър пред малката Софи докато се преструва, че е на среща с нея.
При липсата на магнетизъм в основните персонажи, няма как да не изпъкнат две „гарнитурни” героини, които стават причина за няколкото краткотрайни проблясъци комичност в лентата. Всезнаещата и властна съседка ДийДий (Мелиса МакКарти) и сантименталната социална работничка Джанин Гроф (Сара Бърнс) са единствените образи във филма, които наистина знаят каква е тяхната цел в историята и ни припомнят, че „Такъв е животът” е комедия, а не мелодрама.
Не е тайна, че Катрин Хейгъл („Убийци”, 2010) е изключително подходяща за този тип филми, но ако направи още няколко подобни стъпки, етикетът на „самотна в търсене на благороден принц” ще я преследва още дълго време. Партньорът й Джош Дюамел („Когато си в Рим”, 2010) се представя на средно ниво в не особено трудна роля, но не може да се каже, че няма потенциал.
„Такъв е животът” е комедия за житейските изневиделици. Авторите й обаче, би трябвало първо да си изяснят добре какво са киното и хумора и какви рискове за неуспех крият. После, с малко майсторлък и хитрост, може да продължат с опитите си да ни пробутат банални истории подходящи само и единствено за следобедните програми на някоя кабелна телевизия.
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Позабременяла”, 2007 („Knocked Up”)
Next: „Запознай се с малките”, 2010 (“Little Fockers”)
В ролите: Янг Донг-Гун, Кейт Босуърт, Джефри Ръш, Дани Хюстън, Тони Кокс, Ашли Джоунс, Райън Ричардс
Жанр: Екшън - Уестърн
Времетраене: 100 минути
Някъде насред пустинята в Дивия Запад, източните бойни изкуства срещат гърмежа на пушки и самураите се превръщат в каубои. Това е уестърн от ново поколение!
Легендарният воин Янг е безмилостен и години наред избива членовете на вражеския клан. Когато идва момента за последния от тях, малко бебе, боецът проявява неприсъща милост към създанието и го спасява. Всичко това му коства досегашния живот и той е принуден да избяга далеч от своята земя, взимайки със себе си и новороденото момиченце. В търсене на свой стар познат, Янг пристига в Америка и попада на едно малко цирково градче, където го очакват нов живот, нова любов и стари самурайски схватки.
Както може да предположите от лесния и кратък преразказ на историята, сценарият не предлага почти нищо ново за зрителите. Баналната идея гравитира около новото „Аз” на главния герой, което не може да избяга от своя стар живот. Един вид „Вълкът козината си мени, но нрава – не!”.
Сценаристът Снгму Ли залага на много слаби повратни моменти и от самото начало е ясно как ще свърши това пясъчно приключение в южнокорейска тоналност. Любовната връзка, която би трябвало да е център на събитията и мотив за действията на персонажите, е безцветна и повърхностна. Идеята за смелия азиатец в Дивия Запад е единственото оригинално нещо в сценария, но контрастът на тази среща е почти незабележим и синхронът между двата свята не е достоверен.
Снгму Ли не се задоволява само с писането на сценария, но поема и режисьорския пост в „Пътят на самурая”. Имайки предвид липсата му на опит зад камерата, южно кореецът не може да бъде винен за някои свои сякаш неволни „грехове” като дигиталните пръски кръв на всеки две минути и пресилените опити за хумор. Филмът се развива с монотонно темпо, но на два пъти изненадва със сцени, които изпъкват спрямо останалата част от лентата. Не се разсейвайте по време на бойното обучение на Лин (възлюбената на главния герой) и на финалния сблъсък между Янг и легендарния му учител.
Имайки предвид слабостите на сюжета и отсъствието на лична визия, Снгму Ли набляга на сюреалистичните атмосфери, интересният саундтрак и специалните ефекти. Дигитализираната работа върху лентата е наистина на ниво, но компютърните намеси са наистина натрапчиви и в голяма част от филма властват над актьорите.
Международната звезда Янг Донг-Гун („Обещанието”, 2005) е достатъчно убедителен като безмилостен самурай, но в ролята на детегледачка и перач не успява да „нагласи своите настройки”. Единствената жена във филма, Кейт Босуърт („Супермен се завръща”, 2006), превъплъщава най-смисления и мотивиран образ във филма, а Джефри Ръш („Елизабет: Златният век”, 2007) е пияницата-каубой, който събира всички възможни клишета в своя персонаж. На ниво се представя вечно лошият Дани Хюстън („Робин Худ”, 2010), който пресъздава своя герой, наподобявайки на моменти Жокера на Хийт Леджър от „Черният Рицар” (2008).
„Пътят на самурая” е нетипично приключение, което можеше да стигне до седмото изкуство в много по-качествен вид. За съжаление, в настоящата си форма и вид, е един корейско-американски безвкусен мармалад намазан върху големия екран със самурайски мечове .
Ако ви хареса този филм, гледайте:“300”, 2006
Next:„Такъв е животът”, 2010 (“Life as We Know It”)
В ролите: Мат Деймън, Сесил Де Франс, Брайс Далас Хауърд, Марти Келър, Джордж МакЛарън, Ричард Кайнд
Жанр: Драма с фантастичен привкус
Съществува ли отвъдното и продължава ли душата ни да живее след смъртта? Малко са кино-творците, които могат да си позволят да докоснат тази тема без да прибегнат до банална символика и религиозни препратки. Неуморимият Клинт Истууд е един от тях и в новия си филм „Светлина в тунела” (премиерата в България скоро бе преместена от 21 януари на 8 април 2011) се опитва да даде безпристрастен и некатегоричен отговор на този труден въпрос.
Лентата разказва историите на три персонажа, които живеят в различни държави, но са свързани от странния контакт с отвъдното, към който едни се стремят, а други целят да избегнат завинаги.
Джордж Лонеган (Мат Деймън) живее в Сан Франсиско и притежава способността да говори с мъртвите, но за разлика от заобикалящия го свят, смята това за проклятие и причина за вечна самота. Френската журналистка Мари Леле (Сесил Де Франс) оцелява след опустошаващо цунами в Индонезия, но травмата й няма да остане без последствия и странните й видения ще променят живота и кариерата й. Малкият Маркъс (Джордж МакЛарън) ежедневно става свидетел на пропадъка на собствената си майка, която има сериозни проблеми с наркотици, алкохол и британските социални служби. Единствената му опора е неговия брат-близнак Джейсън, но не за дълго... Преплитането на трите истории е въпрос на време.
Сценарият на Питър Морган („Фрост/Никсън”, 2008) предлага интереси разсъждения за отвъдното. Имайки предвид, че темата за разговора с мъртвите души е често на границата със смешното, Морган успява да създаде правила в своята история, чрез които да избегне грешни интерпретации. Това, което му убягва е равновесието между трите сюжетни линии, които не притежават еднакъв емоционален заряд и редуването им на моменти е прекалено механично.
Клинт Истууд... 80-годишният режисьор („Несломим”, 2009) ни е „научил” да очакваме неочакваното от него и „Светлина в тунела” не прави изключение. Филмът започва с разтърсващи специални ефекти, продължава в меланхоличната атмосфера на самотата, осмива всевъзможните псевдо-медиуми и завършва под мелодраматичните ноти на една дългоочаквана среща. Истууд подхожда към необичайната тема с класически подход и акцентира върху най-важното в един филм – посланието, което носи историята.
Функционалността на кадрите често е смесена с поетичност, която превръща някои сцени в истинско удоволствие за зрителите. Едва ли е съвпадение, но най-успешните моменти във филма cа концентрирани на американска територия и това доказва за пореден път, че способността на Клинт Истууд да „разказва” своята земя е неповторима.
Героите в лентата получават всяка нужна минута, за да извървят своя път към щастието и никой пасаж не бива претупан. Мат Деймън („Зелена зона”, 2010) влиза под кожата на своя персонаж и интерпретацията му е на ниво. Не може да се каже същото за Сесил Де Франс („Инстинкт на убиец”, 2008), която изглежда не на място в ролята на Мари и явно не пасва на американската режисура. Малкият дебютант Джордж МакЛарън не може да разчита на опит и затова се доверява предимно на красноречивото си изражение. Истинското разкритие във филма обаче е Брайс Далас Хауърд („Здрач 3: Затъмнение”, 2010), която, въпреки малкото сцени с нейно участие, успява да се открои с магнетизъм и талант за развиване.
Вярвате или не в отвъдното, историите на тези персонажи ще докоснат вашата чувствителност, ще ви откраднат няколко сълзи и ще ви припомнят колко непредвидим и жесток може да бъде живота.
Каквото и да става обаче, светлина в тунела винаги има. Въпросът е да гледате в правилната посока.
В този случай - към големия екран!
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Момиче за милиони”, 2004 (“Million Dollar Baby”)
Next: „Пътят на самурая”, 2010 (“The Warrior’s Way”)
В ролите: Дуейн Джонсън, Били Боб Торнтън, Маги Грейс, Оливър Джексън-Коен, Карла Гуджино
Жанр: Чистокръвен екшън
Тази история не я гледаме за първи път. Един мъж без нищо за губене и с разбито сърце от загубата на близък човек, търси своето отмъщение чрез заличаването на всички замесени в нещастието му.
Преди 10 години, Шофьорът (Дуейн Джонсън) помага на брат си да осъществи голям банков обир. Всичко се обърква когато друга банда им прави засада и прибира плячката застрелвайки двамата братя. Въпреки сериозната травма, Шофьорът оцелява, излежава едно десетилетие в затвора и сега е навън с една единствена цел – отмъщение! Към безмилостния екшън се присъединяват и други двама герои – Ченгето (Били Боб Торнтън) и Убиецът (Оливър Джексън-Коен).
Интересен факт е как трите централни фигури в историята са определени като архетипи и нямат собствени имена. Това решение функционира добре имайки предвид жанра, но остава неясно защо останалите персонажи се подвизават като детектив Сисеро, Лили и други. Със сигурност щяха да са в по-голям синхрон с лентата ако бяха представени като „По-хубавото ченге”, „Гаджето на убиеца” и т.н.
Въпреки неизбежните категоризации по отношение на филма, сценарият изненадва зрителите, предлагайки интересни гледни точки. Характерите на героите са необичайно задълбочени за един екшън филм и навлизането в семейните им проблеми представя безпощадните им сблъсъци с по-емоционален заряд. Сценарият на Тони Гейтън („Соленото езеро”, 2002) и Джо Гейтън („Непробиваем”, 1996) е на средно ниво и не се впуска в ненужни елементи, за да запълни прожекционното време. Дори на пръв поглед ненужният персонаж на Убиеца намира смисъл и повърхностно обяснение към края на историята.
Режисурата на Джордж Тилман Мл. („Ноториъс”, 2009) не блести с творчески решения, но се придържа със стил към жанра. Опитът му да третира темата за прошката и безсмислието на отмъщението се забелязва, но не успява да надделее над насилието. Все пак заглавието на филма е „Безпощадно”, а не „Прости ми”.
Това, което остава неразбрано е свързано със странната концентрация на близки планове върху не особено изразителното лице на Дуейн Джонсън („Ченгета в резерв”, 2010). Добре познатият за много от нас като „Скалата” е с една и съща физиономия когато убива, когато наглежда малки бебета и когато напъва лицевите си мускули за усмивка. Репликите му във филма се броят на пръстите на двете му ръце, но от него се изисква да е безпощаден и това му спори. Няма две мнения – най-добрият актьор сред кечистите...
Що се отнася до другото сравнително голямо име във филма, Били Боб Торнтън („Информаторите”, 2009), ролята му на симпатично-антипатично ченге извън строя е в неговата гама на интерпретация и персонажът му е най-достоверния в лентата. Останалата част от актьорския екип партнира прилично във всяка сцена. Изключение прави Оливър Джексън-Коен (Убиецът), който не случва на роля и не е никак убедителен.
Очаквах „Безпощадно” да е безпощадно тъп. Очаквах филмът да е с лесно предвидима кулминация. Очаквах „Скалата” да прави обезпокояван каквото си поиска.
Не очаквах „Безпощадно” да се окаже добър екшън с качествен саундтрак и сравнително интересна развръзка.
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Разплата”, 1999 (“Payback”)
Next: ЕСКЛУЗИВНО ПРЕДИ ВСИЧКИ „Светлина в тунела”, 2010 (“Hereafter”)
В ролите: Бен Барнс, Скандар Кийнс, Джорджи Хенли, Уил Поултър, Гари Суийт, Тери Норис, Брус Спенс
Жанр: Приключенско фентъзи
Разочароващото представяне на „Хрониките на Нарния: Принц Каспиан” (2008) в бокс-офис класацията, накара Уолт Дисни да изостави бъдещите кино адаптации по сагата и да прехвърли топката на друга голяма филмова компания - 20th Century Fox.
След дълга и проблемна снимачна авантюра, новата глава озаглавена „Хрониките на Нарния: Плаването на разсъмване”, по романа на ирландския писател Клайв Стейпълс Луис, върви по екраните от няколко седмици, но за момента не оправдава очакванията на новите продуценти.
Добре познатите за всички фенове на Нарния, Едмънд (Скандар Кийнс) и Луси Певънси (Джорджи Хенли), се намират в Кеймбридж през последните години на Втората Световна Война. По време на поредния спор с досадния им братовчед Юстас (Уил Поултър), вратите на приказното им кралство се отварят чрез един морски пейзаж, чийто води нахлуват в стаята на героите и ги повличат към третото им приказно приключение.
В Нарния, младите авантюристи срещат отново Крал Каспиан и с негова помощ ще трябва да намерят седемте лорда и техните мечове, за да разкрият мистерията на зеления облак, който е причината за изчезването на много нарнийци.
Романите на Клайв Стейпълс Луис предлагат изобилие от материал за адаптация на големия екран, но това не е гаранция, че изготвеният сценарий ще съумее да събере най-необходимото за една успешна история. Кристофър Маркъс („Хрониките на Нарния: Принц Каспиан”, 2008), Стивън МакФийли („Хрониките на Нарния: Лъвът, Вещицата и Дрешникът”, 2005) и Майкъл Петрони („Лунно отражение”, 2002) изграждат внимателно персонажите и нареждат всички нужни елементи за едно приказно пътешествие, което не блести с нищо ново, но от друга страна в този жанр става все по-трудно да се създадe елемент на изненада.
Режисьорът Майкъл Аптед („Небесна милост”, 2006) поставя акцента във филма върху борбата със злото, което се крие във всеки от нас и лишава лентата от истински злодей за побеждаване. Отрицателната роля е поверена отчасти на зелената мъгла, която наподобява черния дим от „Изгубени”, но опасността никога не е достатъчно силна и непобедима, за да създаде стабилна опозиция за героите. Тази липса на реален противник не спомага за емоционалното ни въвличане в историята и някои сцени губят смисъл превръщайки се в безразлични за зрителите.
Може би става досадно, но няма как да не бъде споменат с лошо, добавеният във фазата на пост-продукция, триизмерен ефект. Вълшебните очила не допринасят с нищо за изживяването на филма и почти през цялото време може да забележите, че няма реална разлика ако гледате в екрана и без тях.
Що се отнася до актьорската игра, прави впечатление поредното добро представяне на откритите от Нарния младежи – Скандар Кийнс и Джорджи Хенли и поредната липса на харизматично присъствие от страна на Бен Барнс. Англичанинът стои като украса през повечето време и не успява да бъде убедителен както в успешния „Дориан Грей” (2009).
Позитивна нотка е и сполучливият образ на Уил Поултър („Синът на Рамбоу”, 2007) в ролята на омразния докачлив братовчед, който се превръща в смел и добър спътник в приключенията. Преобразуването му става реалност не без помощта и на най-симпатичното създание в Нарния – говорещият мишок Рипичийп, който разведрява прекалено сериозния на моменти тон на лентата.
„Хрониките на Нарния: Плаването на разсъмване” представлява средностатистическо удоволствие за окото, което може да е повод да прекалите с топли пуканки, но не заслужава билета ви за триизмерно кино.
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Златният компас”, 2007 (“TheGoldenCompass”)
Ще срещнеш висок тъмнокос непознат, 2010 (You Will Meet a Tall Dark Stranger)
Режисьор: Уди Алън
Сценаристи: Уди Алън
В ролите: Наоми Уотс, Джема Джоунс, Антъни Хопкинс, Джош Бролин, Антонио Бандерас, Фрейда Пинто, Полин Колинс
Жанр: Песимистична комедия
Две семейни двойки в момент на криза. Първата е съставена от Алфи (Антъни Хопкинс) и Хелена (Джема Джоунс), втората от Сали (Наоми Уотс) и съпруга й Рой (Джош Бролин). За всички компоненти в този сантиментален квадрат се появяват нови любовни трепети и възможността да започнат своя живот на чисто, с нови перспективи и повече удовлетворения.
Само един от тях ще намери щастието, а останалите ще усетят горчивия вкус на разбитите мечти.
От доста време насам се знае, че Уди Алън („Каквото дойде”, 2009) е сред най-циничните съвременни творци със силно изразена и необратима песимистична гледна точка за живота. Основното му лекарство е хумора, чрез който се опитва да обезболява трудното съществуване на човечеството.
Това е неговата гледна точка, която в никакъв случай не ви съветвам да споделяте. Като фен на въпросния режисьор, отидох с положителни убеждения преливащи в ентусиазъм, за да изгледам последната творба на британския гений.
В залата стана тъмно и започнаха безкрайни надписи (около 2 минути), чрез които разбрахме и кои са пешеходците заснети в гръб по време на филма. След това „динамично” начало, историята пое по своя път... Или по-точно закрета...
След около час и малко, аз и моите положителни убеждения преливащи в ентусиазъм, започнахме да губим търпение и в последните 30 минути се взирахме безцелно в екрана.
Вярно е, че добрият стар Уди не крие своя творчески интерес към отношенията между хората и трудността да бъдем щастливи. Вярно е, че темата на неговите филми в общи линии винаги е била тази. Вярно е, че стилът му е особен и не се харесва на всички.
Не е вярно обаче, че всеки път механизмът функционира.
За разлика от духовития „Каквото дойде” и пиперливия „Вики Кристина Барселона”, последният филм на Уди Алън не успява да се отличи с типичните за твореца креативност и ирония. Сценарият (написан също от британеца) не предлага интересни завръзки и развръзки, а репликите не успяват да „прорежат” екрана както в другите ленти на режисьора.
Ако оставим на страна досадния на моменти глас извън кадър, можем да се съсредоточим върху актьорите. Звездната трупа съставена от Антъни Хопкинс („Човекът-вълк”. 2010), Наоми Уотс („Интернешънъл”, 2009), Джош Бролин („Уолстрийт: Парите никога не спят”, 2010), Антонио Бандерас („Рогоносецът”, 2008) се доверява на своя безспорен опит и кротко стои в рамките на почти посредствените си роли.
Двете имена, които се открояват са: Джема Джоунс („Хари Потър и Нечистокръвният принц”, 2009), която печели симпатиите на публиката с успешната интерпретация на изгубилата разум стара дама, търсеща утеха в предсказанията на врачките; Фрейда Пинто („Беднякът милионер”, 2008), която оставя следа, защото е някак странно красива и в контраст със сивия Лондон.
Уди Алън се опитва от години насам да ни подскаже, че единственият начин да сме щастливи е да живеем в илюзия, от която да не се събуждаме и за миг.
Аз обаче мисля, че дори когато се събудим трябва да се огледаме и да видим всички високи и ниски, тъмнокоси и светлокоси, познати и непознати, за да си дадем сметка, че щастието е пред нас – въпрос на време е да го срещнем или да разберем, че вече сме го направили.
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Вики Кристина Барселона”, 2008 (“Vicky Cristina Barcelona”)
Next: „Хрониките на Нарния: Плаването на Разсъмване”, 2010 (“The Chronicles of Narnia: The Voyage of the Dawn Treader”)
