Сценаристи: Флориан Хенкел фон Донерсмарк, Кристофър МакКуори, Джулиан Фелоус
В ролите: Джони Деп, Анджелина Джоли, Пол Бетани, Тимъти Далтън, Стивън Беркоф, Руфъс Сюъл, Кристиан Де Сика
Жанр: Екшън
Чарът на Джони Деп, красотата на Анджелина Джоли и романтичната венецианска атмосфера са повече от достатъчни, за да ни накарат да си купим билет за едно от най-очакваните заглавия в последните седмици - „Туристът” (премиера в България 7.01.2011).
Към тези „съставки” прибавяме и таланта на обещаващия режисьор Флориан Хенкел фон Донерсмарк (Оскар за дебютния му филм „Животът на другите”, 2006) и всички предпоставки за висококачествено изживяване в кино залата са налице.
Резултатът за съжаление не е точно такъв...
Елис Уорд (Анджелина Джоли) е мистериозна британска дама, която живее в Париж в очакване на новини от своя възлюбен Александър Пиърс – крадец издирван от Скотланд Ярд и други странни организации. Докато излага красотата си на показ на масата на едно парижко кафене, за нея пристига писмо, в което има ясни инструкции за срещата й с Пиърс. Трябва да хване влака за Венеция в определен час и да набележи някой мъж с подобна на любимия й структура и да накара всички, които са по петите му да помислят, че това е той след множеството пластични операции, на които се е подложил през последните две години.
Както вече сте се досетили не всичко ще тръгне по план.
Може би и работата на екипа върху филма не е вървяла перфектно по план. След дълга и проблемна фаза на подготовка за снимките (режисьорите на няколко пъти се сменят), Флориан Хенкел фон Донерсмарк застава зад камерата, за да осъществи „Туристът” - римейк на „Антъни Цимер” (френска продукция от 2005).
Немският режисьор „наследява” не особено добре развит сценарий и заедно с Кристофър МакКуори („Операция Валкирия”, 2008) и Джулиан Фелоус („Младата Виктория”, 2009) работи върху недостатъците на сюжета.
Въпреки неоспоримия талант на тримата кино творци, филмът остава почти бездушен през цялото време. Началото е обещаващо и вниманието на зрителите е приковано към големия екран, но надутият през първите 30 минути „балон” лека полека започва да спада и, към своя край, на „Туристът” буквално не му достига въздух.
Флориан Хенкел фон Донерсмарк създава лента с ретро привкус, която е видимо вдъхновена от стила на големия Алфред Хичкок, от елегантността на Джеймс Бонд и от лековатия тон на „Бандата на Оушън”. В стремежа си към минимализъм обаче, режисьорът често се движи на границата на повърхностното.
Това, което прави положително впечатление във филма и оправдава билета за кино е умело изградения „поглед” на камерата. Основен обект на вниманието й са двата основни персонажа. Секс-символът Анджелина Джоли (“Агент Солт”, 2010) е извънземно перфектна във всеки кадър и сякаш всички на снимачната площадка са замръзнали съзерцавайки нея. Джони Деп (“Алиса в страната на чудесата”, 2010) не облича дрехите на най-успешния си персонаж, но каквото и да сложите на плещите му, той си остава Джони Деп – актьор от класа с магнетично излъчване дори в предвидимите роли.
Между двете холивудски звезди обаче липсва очакваната химия и двамата се движат по различни пътеки. Анджелина Джоли е непрестанно на модния подиум сменявайки около 12 тоалета, а Джони Деп бяга по покривите във Венеция хвърляйки й по някой друг влюбен поглед, но от дистанция (телесна и духовна).
Има два начина да изгледате „Туристът”. Първият е да следите случките в логичен ред и да насилите разума си да се изненада от почти предвидимия край. Вторият е да погледнете през камерата и да се насладите на нелогичната красота на Анджелина Джоли и на омайната атмосфера на Венеция.
Аз избрах втория.
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Неуловим”, 2008 (“Wanted”)
Next: „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат”, 2010 (“You Will Meet a Tall Dark Stranger”)
Озвучен на български от: Надежда Панайотова, Калин Врачански, Владо Михайлов, Снежина Петрова, Милица Гладнишка, Георги Георгиев
Жанр: Анимационна приказка
Едва ли има някой, който да не обича приказките . . . И не става дума за празните приказки, с които вече сме свикнали от доста време насам, а за тези, с които сме израснали и които никога не остаряват.
В днешно време децата все по-често се „запознават” с класическите приказни персонажи чрез анимационните филмчета и киното. Сякаш времето за четене е все по-малко и всичко е по-лесно с елементарното “Play” (на вашия компютър или плейър) или с класическия следобед в мола придружен от едно анимационно кино.
Още повече, съвременните рисувани ленти се реализират с намерението да привлекат малки и големи в кино залите и така приказките получават по-голяма възможност за изява сред широката публика.
След Снежанка, Спящата красавица и Малката русалка, цветният свят на Уолт Дисни се обогатява от последното попълнение от нежен пол – дългокосата Рапунцел.
„Рапунцел и разбойникът” е юбилейният 50-ти анимационен филм на популярното студио и като такъв не разочарова очакванията. От оригиналната приказка не е останало много в сюжета на лентата, но умелото съчетание на модерното с класическото се оказва правилния подход към продукцията.
Отвлечената новородена принцеса Рапунцел е прекарала първите си 18 години затворена във висока и непристъпна кула, до която има достъп само вещицата Готел, която се представя и за нейна майка. Чрез чудотворните способности на дългите златни коси на момичето, злата старица се бори със старостта и търси път към вечната младост. Всичко върви по план, докато в кулата не се появява съвсем случайно крадецът Флин, който преобръща света на Рапунцел и става неин спътник в пътешествието й из външния свят и откриването на истинското й минало.
Ако сте изгледали трейлъра едва ли ще успеете да доловите същинския дух на тази анимация. Едва когато изгледате „Рапунцел и разбойникът” ще си дадете сметка за емоционалната сила, която съдържа и за прекрасната музика акомпанираща сюжета през цялото време.
Когато всичко е на мястото си и артистите в проекта подчинят технологията на изкуството, може спокойно да се каже, че Уолт Дисни Пикчърс е най-успешната компания в реализацията на фамилни дългометражни филм.
Доказаната формула предвижда изпадналата в беда принцеса да се бори срещу злото, откривайки себе си и истинската любов. Като прибавим един хамелеон (Паскал), който е по-изразителен от много говорещи животни в други анимации, един кон с кучешка душа (Максимус) и най-романтичната банда престъпници получаваме 100-минутно пред коледно забавление.
Сценаристът Дан Фогелман („Фред Клаус”, 2007) изпъква със своята задълбочена работа върху многопластовите характери на персонажите. Сред всички изпъква злата Готел, която благодарение на своя егоизъм и дяволската си душа, надминава много от омразните злодеи, които сме виждали досега. Забележете и ироничната сатира в избора на външен вид на вещицата. Случайно да ви прилича на Шер? Ще имате възможност за сравнение в очакваният догодина мюзикъл „Бурлеска”.
Вълнуващ и забавен, филмът е чиста доза свежест с някои простими и почти незабележими недостатъци (свързани с логиката на някои сцени). Специално внимание заслужава най-вълнуващата и докосваща сърцето сцена, в която главната героиня и спътникът и Флин се наслаждават на летящите в небето фарове и романсът между двамата става реалност.
Чрез въображение, хубава анимация, запомнящи се образи, мелодични песни и завладяваща история, „Рапунцел и разбойникът” използва последните дни от годината, за да си извоюва стабилно място в категорията „Приятни изненади за 2010” и да докаже, че блондинките не са това, което бяха. Поне в анимацията...
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Аладин”, 1992 (“Aladdin”)
Next: ЕСКЛУЗИВНО ПРЕДИ ВСИЧКИ „Туристът”, 2010 (“The Tourist”)
Легенда за пазителите, 2010 (Legend of the Guardians: The Owls of Ga’Hoole)
Режисьор: Зак Шнайдер
Сценаристи: Джон Орлоф, Емил Стерн
Озвучен на английски от: Джим Стърджес, Хелен Мирън, Антъни ЛаПалия, Джофри Ръш, Емили Баркли
Жанр: Приключенска анимация
Случвало ли ви се е докато се усетите какво става, нещо около вас вече да е изчезнало? Не се притеснявайте, не става дума за вашия портфейл или часовник, а за един филм със странна история.
Ако сте били на кино през летните месеци, няма как да не сте забелязали трейлъра на „Легенда за пазителите”. Чрез завладяващите си картини, тази триизмерна анимация обещаваше подобаващо кино изживяване през октомври и много фенове на рисуваните филми я очакваха с интерес. Да, но в един момент промо-клиповете изчезнаха, а с тях и постерите и всичко около продукцията затихна. Докато се усетим, симпатичните забулени сови от филма вече бяха отлетели.
Следващите редове имат за цел да ви разкажат какво не успяхме да видим по нашите екрани, докато причината за мистериозната липса на разпространение е все още неизвестна.
„Легенда за пазителите” е поредния филм, който дължи своето съществуване на литературата и по-точно на детските романи на американската писателка Катрин Ласки.
Младата забулена сова Сорен израства с легендарните истории за Пазителите от ГаХуул и един ден мечтае да стане като тях и да защитава своето царство.След неуспешен опит за летене, той и по-големият му брат са отвлечени от войските на Найра и Металния Клюн, които се подготвят за война с цел пречистване на расите сред совите. Сорен успява да избяга, за да търси помощ именно при Пазителите от ГаХуул, но пътешествието му е изпълнено с приключения и неочаквани предателства.
Колкото и да е изненадващо, зад тази приказна история стои режисьорът на филми като „Пазителите” (2008) и „300” (2006) – Зак Шнайдер. Желанието му да експериментира го тласка към този нов за него жанр и му дава възможността да покаже своите способности по отношение на естетиката на кадрите и да използва умело безкрайните възможности на дигиталната анимация.
Главозамайващите движения на камерата, сцените на забавен ход и експериментите с цветовете са част от причините тази иначе обикновена и универсална история да се превърне в приятен за гледане филм.
Сценарият на Джон Орлоф („Могъщо сърце”, 2007) и Емил Стерн („Мигове”, 2007) не блести с хумор или изненадващи обрати. Базирайки се на добре познати противоположности като добро/зло и вярност/предателство, историята не достига високо ниво на оригиналност, но за сметка на това е функционална като всяка качествена приказка.
Наличието на дълги диалози, в които са съсредоточени прекалено много елементи от историята и трудното различаване на поддържащите сови са сред минусите на лентата. Имайки предвид, че не се знае много за този вид птици, всичката уводна информация е нужна, но на моменти отегчителна. От друга страна обаче научавате любопитни факти като това, че совите усещат всичко със своята воденичка и за тях е един вид „шесто чувство”.
В заключение, може да се каже, че „Легенда за пазителите” съчетава умело забавен тон и хуманно послание за мир и е с определено по-високо качество от много филми излезли тази година по българските екрани.
Явно воденичката на разпространителите просто е била на друго мнение…
Ако ви хареса този филм, очаквайте: “Rio”, 2011 (отново ако българските разпространители благоволят)
Хари Потър – Даровете на смъртта: Част 1, 2010 (Harry Potter and the Deathly Hallows: Part I)
Режисьор: Дейвид Йейтс
Сценарист: Стив Клоувс
В ролите: Даниел Радклиф, Ема Уотсън, Рупърт Гринт, Ралф Файнс, Хелена Бонам Картър, Алън Рикман, Бил Най, Майкъл Гембън
Жанр: Приключенско фентъзи
Както всяка сага, така и тази за малкия магьосник Хари Потър (междувременно превърнал се в тийнейджър) се приближава към своя неизбежен край. Имайки предвид милионите фенове по целия свят и значителния мащаб на този медиен феномен, разделянето на епичния финал в две части и удължаването на „живота” на героите е сякаш натурално за продуцентите.
Сред тях за първи път откриваме и английската писателка Джоан Роулинг, която е и създателката на този магически свят, който със сигурност ще остави следа в колективната памет на няколко поколения. От издаването на първата книга „Хари Потър и Философският камък” (1997) и последвалият я едноименен филм през 2001, измина едно десетилетие, през което явлението „набра скорост” и доказа, че може да бъде обект на небивал интерес от страна на малки и големи.
Още от заглавието възниква въпрос – защо част I и част II? Вместо градените с години възли да бъдат разплетени в една колосална продукция от няколко часа, ще трябва да почакаме до юли 2011, за да видим дългоочакваното заключение на сагата. Според създателите на филма, последният роман написан от Джоан Роулинг съдържа прекалено много важни детайли и мини-истории и една лента не би била достатъчна за пресъздаването на и без това сложния епилог.
От друга страна обаче, няма как да не се забележи видимото намаляване на темпото в определени моменти от филма, в които проличават тактиките на авторите за „печелене на време”. Може би краят на сагата можеше да се съсредоточи в една единствена продукция от около 3 часа. Сега сме изправени пред риска да изгледаме две недовършени и зле свързани ленти.
За първи път от началото на историята за Хари Потър, напускаме Хогуъртс и действието е изцяло концентрирано в далечни тъмни местности, в които добре познатото трио Хари (Даниел Радклиф), Рон (Рупърт Гринт) и Хърмаяни (Ема Уотсън) е по следите на мистериозните хоркрукси, които съхраняват части от душата на злия Волдемор. Младите магьосници се озовават сами в необичайна за тях среда и ще трябва да разчитат само и единствено на себе си, за да оцелеят и спасят магьосническия свят от надвисналата го опасност в лицето на Черния Лорд.
„Хари Потър – Даровете на смъртта: Част I” ни повежда в пътешествие, благодарение на което се наслаждаваме на едни от най-хубавите и добре реализирани сцени в цялата сага. Липсата на „рамка” (в предишните епизоди – училището Хогуъртс) дава възможност за интересно развитие и нова визия на добре познатите ни герои.
Младите магьосници са вече тийнейджъри и дори за хора с техните способности това предизвиква много промени и проблеми. Характерите на персонажите и техните тъмни страни са задълбочени повече от всякога и това ни позволява да надникнем в сърцата и разума им. Сред всички компоненти, най-много изпъква псевдо-любовният триъгълник между Рон, Хари и Хърмаяни, който наподобява много на вампирската тийн-интрига от „Здрач”.
Като говорим за прилики, неизбежна е и аналогията между един от хоркруксите и пръстенът от „Властелинът на пръстените”. И двата предмета провокират странни реакции и стимулират злото в притежателите си.
Режисьорът Дейвид Йейтс („Хари Потър и Нечистокръвният принц”, 2009) е за трети път начело на магьосническата трупа и за разлика от предишните два опита, резултатът е определено задоволителен. Някои интересни решения като вмъкването на анимация за разказа на историята за хоркруксите и необичайно романтичната сцена на танцуващите Хари и Хърмаяни, създават нова и нетипична атмосфера за сагата.
За съжаление, сценаристът Стив Клоувс („Хари Потър и Огненият бокал”, 2005) не подхожда с необходимата компетентност към романа на Джоан Роулинг и това проличава най-вече в заключителната част на филма. Разказът на историята е сякаш накъсан от различните случки и определени моменти могат да бъдат разбрани само от тези, които са прочели книгата.
Що се отнася до актьорския екип, Даниел Радклиф („Хари Потър и Орденът на Феникса”, 2007) и Рупърт Гринт („Хари Потър и стаята на тайните”, 2002) са просто безупречни в добре познатите и на двамата роли, а Ема Уотсън („Хари Потър и затворникът от Азкабан”, 2004) излъчва сигурност и чар във всяка сцена с нейно присъствие. Ралф Файнс („Сблъсъкът на титаните” 2010) и Хелена Бонам Картър („Алиса в страната на чудесата”, 2010) пък са само две от многото добре познати имена, които допринасят за високото ниво на актьорска игра във филма.
Краят на лентата не загатва по подобаващ начин епичните случки, които ни очакват през следващото лято, но ние знаем или поне се надяваме, че ще си заслужава. Тогава всички ще си сложим магическите триизмерни очила, за да изживеем за последно приключенията на Хари Потър...
И все пак аз продължавам да предпочитам кръглите му лупи.
Ако ви хареса този филм, гледайте: Освен първите 6 епизода на сагата, трилогията „Властелинът на пръстените”
Next: Очакваният, но неразпространен в България „Легенда за пазителите”, 2010 (“Legend of the Guardians: The Owls of Ga’Hoole”)
Холивудското кино почти никога не разочарова когато става дума за мускули, каскади и големи дози експлозивен спектакъл. Имайки предвид, че това е една от силните му страни, зрелището „Made in USA” в този жанр е винаги гарантирано. „Неудържим” е именно един от тези филми, които спадат към категорията „светът е спасен благодарение на геройството на един обикновен човек”.
Историята се базира на факти от реален влаков инцидент. На 15 май 2001, 47-вагонен влак напуска гарата в Толедо (щата Охайо) без машинист на борда и преминава повече от 100км. За щастие не е имало ранени. В киното разбира се, нещата стоят другояче и за да бъде достигнато по-високо ниво на адреналин, жертването на някои от героите е неизбежно.
Първи работен ден за машиниста Уил Колсън (Крис Пайн) и пореден работен ден за влаковия инженер Франк Барнс (Дензъл Уошингтън). Новакът се сблъсква със суровия но справедлив ветеран, но това е нищо в сравнение с приключението, което очаква двамата на по-късен етап от смяната им. Композиция дълга близо километър и натоварена с експлозивни материали е извън контрол и помита всичко, което се изпречи на пътя й. След като наближава със застрашителна скорост Стантън (град измислен от сценаристите) и всички възможни методи за спирането й се провалят, новосформираната двойка Колсън-Барнс ще се превърне в единствената надежда за успех срещу подвижната бомба.
Екшън филм, който разказва за неуправляем влак, определено не попада сред най-обещаващите кино преживявания. Въпреки това, режисьорът Тони Скот („Ударът „Пелам 123”: Отвличане в метрото”, 2009) извлича максимума от повърхностната, но динамична история. Камерата не стои неподвижна и за секунда, а френетичните й движения пресъздават точно усещането за хаос, което доминира в атмосферата на „Неудържим”. Ескалацията на напрежението е умело позиционирана и интензивността на всяка сцена движи безпроблемно историята до своя логичен край.
Скот се утвърждава като един от най-успешните актуални комерсиални режисьори, които се характеризират с гъвкавост и технологично мислене. Единственото, което му убягва е безсмисления опит за „манипулация” на зрителите чрез епизодичните кадри заснети в домовете на гражданите или в баровете, където всички уплашено гледат в телевизора в очакване на голямата беда.
Сценарият на Марк Бомбак („Планината на вещиците”, 2009) се базира на малко на брой, но съществени опозиции. В основата на филма е взаимодействието между човека и машините и силната зависимост на хората от технологиите. От друга страна обсебващото присъствие на медиите характеризира лентата през всичките 98 минути и ставаме свидетели как едно бедствие се превръща в същински „Биг Брадър” по американските канали. Тези две измерения на филма са „добавената стойност” към този иначе обикновен екшън.
Актьорите във филма имат по-скоро технически отколкото емоционални функции. Дензъл Уошингтън („Книгата на Илай”, 2010) и Крис Пайн („Носители”, 2009) са достоверни в ролите си, но действията им са ограничени до размяната на реплики и един финален 10-минутен героизъм. Розарио Доусън („Пърси Джаксън и Боговете на Олимп: Похитителят на мълнии”, 2010) е интригуваща в ролята на Кони Хупър, а Кевин Дън („Трансформърс: Отмъщението”, 2009) е достойно лош в ролята на шеф на дистанция.
Филмът „Неудържим” е „честен” от самото начало: „Аз съм тук, за да правя бизнес, не изкуство. Не обръщайте внимание на клишетата, които тук-там си позволявам, а хванете зрелищния влак, на който ви предлагам да се качите.”
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Армагедон”, 1998 („Armageddon”)
Next: „Хари Потър – Даровете на смъртта: Част 1”, 2010 (“Harry Potter and the Deathly Hallows: Part I”)
