Сценаристи: Марк Бъртън, Кевин Сесил, Кели Ашбъри, Емили Куук, Кати Грийнбърг, Анди Райли, Стив Хамилтън Шоу, Джон Смит, Роб Спраклинг
Озвучен на български от: Живка Донева, Георги Тодоров, Илия Иванов, Явор Караиванов, Кирил Бояджиев, Петя Силянова, Даниела Горанова, Златина Тасева, Иван Петков
Жанр: Анимационна комедия
Времетраене: 84 минути
В предишната статия център на моето внимание беше „Речта на краля”, в който крал Джордж VI за първи път не заеква четейки „Хамлет” на Уилям Шекспир. В редовете, които следват, друга трагедия на големия английски творец ще бъде обект на анализ и ако трябва да сме по-точни - нейното трансформиране в анимационен филм. Как Ромео стана Гномео? Това е въпросът.
Господин Капулети и Госпожа Монтеки са кръвни врагове, а фанатичното поддържане на градините им няма аналог. В тях е пълно с градински гноми, които оживяват когато наблизо няма човешки същества и продължават враждата подхваната от техните собственици. Малките керамични герои са разделени на Сини и Червени и много от тях дори не знаят защо се мразят, но никога не поставят под въпрос разделението. Усложненията се появяват когато Гномео и Жулиета се срещат и между тях се ражда невъзможна любов, която ще трябва да надмогне цветовата разлика.
Историята е добре позната на всички, които претендират за минимално ниво на обща култура. Малките зрители едва ли знаят за трагичната участ на Ромео и Жулиета, но мисля че подобни филми могат да са интересен начин за приближаването им към този все още далечен свят на класическата литература.
Досега на няколко пъти съм бил силно възмутен от някои сценарии написани от трима или повече сценаристи, които се разминават със задоволителния краен резултат. В случая на „Гномео и Жулиета”, сме пред нов световен рекорд – 9 човека работят върху адаптацията на история, която само по себе си вече притежава отлично функционираща структура.
Кели Ашбъри, Марк Бъртън („Пришълци на тавана”, 2009), Кевин Сесил, Емили Куук („Рататуи”, 2007), Кати Грийнбърг, Анди Райли, Стив Хамилтън Шоу, Джон Смит и Роб Спраклинг са положили повече усилия, за да уредят своите срещи за работа отколкото за създаването на валиден сценарий. Сюжетът е семпъл и това е разбираемо имайки предвид публиката, към която се обръща. Все пак мисля, че от многобройния тим можеше да се очаква по-интересен финал и някоя друга вълнуваща подистория.
Идеята на филма тръгва от играта на думи в самото заглaвие. Ромео става Гномео и Дисни получава своя нов продукт, който осигурява и сериозна merchandising кампания. Режисьорът Кели Ашбъри („Шрек 2”, 2004) конфеционира типичната анимационна приказка, която се цели в малките зрители, но намига и на по-големите с целта да се приближи поне малко до поезията на „Играта на играчките”.
„Гномео и Жулиета” е сравнително успешен в своите намерения. Остроумните препратки към света на Шекспир, качествената анимация и безспорната симпатия на поредната категория предмети, която проговаря на големия екран са сред печелившите компоненти на лентата.
Истинският коз на тази съвременна анимационна адаптация обаче се казва Елтън Джон. Освен ролята си на изпълнителен продуцент, британската легенда „подписва” и саундтрака на анимацията, давайки й лесно уловим кич отпечатък. В един игрален филм това би могло да се окаже фатално, но в продукция като тази се оказва сполучлив ход.
Не знам дали Шекспир би оценил тази адаптация, в която световноизвестната му трагедия се превръща в поле за изява на суетна жаба, гъба с кучешки нюх, фламинго с испански акцент и множество говорещи градински гноми.
Лично аз се надявам да не се стигне до някоя „смела” преработка на „Хамлет”, в която да сме свидетели на приключенията на някоя говореща шунка („ham”). To be or not to be? Not to be!
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Ромео и Жулиета”, 1996 (“Romeo and Juliet”)
В ролите: Колин Фърт, Хелена Бонам Картър, Гай Пиърс, Тимъти Спол, Джефри Ръш, Тим Дауни, Майкъл Гембън, Дженифър Ел
Жанр: Историческа драма
Времетраене: 118 минути
Дейвид Сидлер е един от многото британци, които на прага на Втората Световна Война изслушват легендарната реч на крал Джордж VI. Сидлер, подобно на монарха, заеква от малък и поради тази причина остава силно впечатлен от внушителното му обръщение към народа. Години по-късно сценаристът праща писмо до съпругата на Джордж VI, кралица Елизабет (кралицата-майка), в което иска позволение за осъществяването на филм за историята на нейния спътник в живота. Тя дава своето съгласие, но поставя условие – реализацията на проекта да стане след смъртта й. Причината? Рискът от повторно изживяване на прекалено болезнените спомени от онези години.
От кончината на кралица Елизабет са изминали близо 9 години и ето че на големия екран се появява една от най-впечатляващите ленти в последно време – „Речта на краля”.
След смъртта на своя баща, крал Джордж V, и скандалната абдикация на крал Едуард VIII, Бърти е принуден да се качи на трона и е коронясан като Джордж VI - крал на Англия. Засегнат от тежка форма на заекване и считан за неподходящ да управлява, монархът има нужда от помощ, за да се изправи пред своя народ и пред угрозата от нова световна война. В този труден момент решаваща се оказва подкрепата на съпругата му, която го води при алтернативния логопед Лайнъл Лог – терапевт с необичайни методи на работа. Именно благодарение на странните му техники и приятелството между двамата, Бърти ще успее да преодолее заекването и ще завоюва доверието на своите поданици.
В типично британски стил, сценаристът Дейвид Сидлер („Кралят и аз”, 1999) преразказва с умерен тон важен за него и сънародниците му исторически момент. Сюжетът е вдъхновен от сериозния проблем на крал Джордж VI, но не се ограничава дотам и навлиза в интимната част от живота на един монарх. Там има повече неизвестни от всякога и неочакваното приятелство, което се ражда, ще се окаже един от най-емоционалните мотиви във филма.
Диалозите са безупречни и елегантни. Динамичността в размяната на реплики е смесена с деликатната ирония на казаното и през целия филм е истинско удоволствие да слушаме английската реч.
Сидлер работи внимателно върху персонажите и не се поддава на лесни стереотипи. Бърти никога не е прекалено добър, а още по-малко е характеризиран като жертва. На моменти арогантен и сноб, на моменти нежен или уплашен, крал Джордж VI е достоверен персонаж, който е способен да предизвика както симпатия така и омраза.
На режисьорския стол сяда сравнително неопитният режисьор Том Хупър („Червен прах”, 2004), но талантът му излиза наяве още от първите кадри на филма. Класическият стил на снимане и неподвижната кралска атмосфера се смесват с необичайното позициониране на камерата и цветната стая на терапевта Лайнъл Лог. Хупър създава всяка сцена с педантично внимание към детайлите и никога не се увлича в ненужен патос или безрезултатни емоционални трусове.
„Речта на краля” беше безспорния „главен герой” на тазгодишната церемония по връчването на Оскарите. Към заслужените статуетки на Сидлер (за оригинален сценарий) и Хупър (за режисура) се прибавят този за най-добър филм и главна мъжка роля – Колин Фърт. Британският актьор вече се беше настанил сред най-ценените от мен след изключително класната интерпретация в “Самотен мъж” (2009). Превъплъщението му в крал Джордж VI не само доказва неговата безспорна способност да „влиза” в персонажите си, но и ни кара да си задаваме въпроса „Къде беше досега този актьор?”.
Фърт „заема” тялото си на леко прегърбения Бърти и му дава своя меланхоличен поглед. Без да набляга прекалено на дефекта на своя персонаж, актьорът намира точния тон на интерпретация и привлича всички погледи върху своята игра.
Другата „носеща колона” на филма, Джефри Ръш („Пътят на самурая”, 2010), е в отличен синхрон с Фърт и неслучайно тази роля носи и на него номинация за Оскар в категорията за второстепенна мъжка роля. Австралиецът е безупречен в ролята на ексцентричния терапевт на краля, а именно негови са най-запомнящите се реплики от продукцията.
Хелена Бонам Картър („Алиса в страната на чудесата”, 2010) е кралица Елизабет, но персонажът й не намира особено развитие в лентата. Гай Пиърс („Приказки за лека нощ”, 2008) поема ролята на по-големия брат на Джордж VI, но именно това решение е един от малкото видими дефекти на филма. Пиърс е 7 години по-млад от Фърт и въпреки тежкия грим не изглежда ни най-малко по-възрастен от главния герой.
„Речта на краля” не е поредната историческа драма, която да ни припомни миналото. Филмът на Том Хупър е „поезия” от изображения, които се римуват в разказа на една трудност победена от едно неочаквано приятелство.
Цитирайки създателите на филма: „Изискват се лидерски умения, за да се изправиш пред страховете на една нация. Нужно е приятелство, за да се изправиш пред своите.”
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Фрост/Никсън”, 2008 (“Frost/Nixon”)
Next: „Гномео и Жулиета”, 2011 (“Gnomeo and Juliet”)
Съгласен съм, че кино-продукциите, в които виждаме необичайни създания с още по-необичайни умения може да имат своя чар и понякога дори интересно послание. Аз самият съм голям фен на супергероите, но мисля, че в последните няколко години много продуцентски къщи се впуснаха в „размити” вариации по темата.
Последното недоносено „отроче” в жанра е „Аз съм номер четири”. А трейлърът беше толкова обещаващ....
Необикновеният тийнейджър Джон Смит (Алекс Петифер) е преследван постоянно от безмилостни врагове, които искат незабавната му смърт. Бягайки от грозящата го опасност, придружаван от своя пазител Хенри (Тимоти Олифант), младежът често сменя своята самоличност и се мести от град на град отдалечавайки се все повече от своето минало. След като се установява в малко градче в щата Охайо, Джон среща своята първа любов (Даяна Агрон) и същевременно открива необикновените си способности. Освен това се запознава с аутсайдера Сам (Калън Макаулфи), който ще го съпътства в предстоящите му приключения, а за финал се сблъсква и с Номер Шест (Тереза Палмър) – извънземна, която също идва от унищожената планета Лориен.
Базиран върху книгата на Питъкъс Лор (дуо съставено от Джеймс Фрей и Джоби Хюз), сценарият на Алфред Гоу („Мумията: Гробницата на Императора Дракон”, 2008), Майлс Милър („Спайдър-мен 2”, 2004) и Марти Ноксън бълва клише след клише в търсене на някаква смислена и кохерентна сюжетна линия. За пореден път сме свидетели на история написана от ТРИМА сценаристи, които явно са били силно затруднени в създаването дори на един смислен диалог.
Личи силното влияние от сполучливата тийн-сага „Здрач” и още по-силната надежда за подобен успех. Резултатът е трагичен, несвързан и крайно повърхностен сценарий, в който почти нищо не се случва по конкретна причина.
Режисьорът Даниел Джон Карузо („Орлово око”, 2008) прави неуспешен опит да превърне сценария в нещо по-оригинално от поредния филм за извънземни на земята. Усилията му не са никак убедителни и лентата няма своя самоличност. Употребата на досадния и монотонен глас зад кадър, непростимото ниско качество на специалните ефекти и липсата на каквато и да било креативност обричат „Аз съм номер четири” на предвидим творчески неуспех.
Понякога филми като този се „спасяват” благодарение на актьорите, които взимат участие в тях. Е, дори тази последна надежда изчезва след броени минути. Алекс Петифер („Калпазанка”, 2008) е наистина много млад, но ако скоро не успее да покаже поне някакъв талант, ще му се наложи да участва само във второстепенни продукции. Персонажът му е „празен”, а и самият той не е особено емоционално въвлечен в ролята.
Даяна Агрон („Бурлеска”, 2010) се превъплъщава в красивата половинка на Необикновения, но интерпретацията й се ограничава до плавен прочит на репликите и влюбено взиране в главния герой.
Тереза Палмър („Чиракът на магьосника”, 2010) и Тимоти Олифант („Перфектното бягство”, 2009) допълват актьорския екип, но и двамата са зле употребени имайки предвид потенциала, с който разполагат.
Откъдето и да го погледна, „Аз съм номер четири” трудно може да заслужи някоя добра дума. Ограничената работа на всички участници в продукцията не грабва с абсолютно нищо.
На всичкото отгоре, краят се осмелява да загатне и продължение.... на мъките. След бърза проверка в Google установих, че сагата на Питъкъс Лор е съставена от цели 6 книги!
Уважаеми създатели на „Аз съм номер четири”, ще са ви нужни наистина извънземни сили, за да накарате зрителите да се върнат в кино-залите!
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Супермен се завръща”, 2006 (“Superman Returns”)
Next: „Речта на краля”, 2010 (“The King’s Speech”)
В ролите: Чанинг Тейтъм, Доналд Съдърланд, Джейми Бел, Марк Стронг, Тахар Рахим, Денис О'Хара
Жанр: Епична драма
Времетраене: 114 минути
Кино адаптациите на вече съществуваща художествена литература винаги крият определени рискове, а когато са намесени и исторически събития, „играта” става значително по-деликатна.
Вдъхновени от творбата на писателката Розмари Сътклиф, „Орелът на Девети Легион”, създателите на „Орелът”, разполагат с интересен суров материал, но превpъщането му във филм се оказва по-трудно от очакваното.
Бащата на Маркус Акуила (Чанинг Тейтъм) е бил начело на първата кохорта на Девети легион, която преди близо 20 години изчезва мистериозно в британските гори. Маркус вярва, че неговият родител е загинал защитавайки Орелът – символ на Римската империя. Намирането му и възвръщането на поставената под въпрос слава на фамилията му означава всичко за младия войн. Така след като е ранен в свирепа битка и прекарва известно време при чичо си (Доналд Съдърланд), той решава да поеме към вражеските територии в търсене на Орела.
В това пътуване го придружава британският роб Еска (Джейми Бел), който мрази всеки римски принцип, но дължи живота си на Маркус, който го спасява от гладиаторска смърт. След сблъсъци с множество врагове, пътуването им приключва в земите на племето, което държи заветния Орел.
Сценаристът Джереми Брок („Завръщане в Брайдсхед”, 2008) изгражда сюжет, който предлага любопитна първа част и завръзка обещаваща ритмично развитие на действието. Проблемът е, че от определен момент нататък всичко се случва с една единствена и не чак толкова привлекателна за зрителите цел – намирането на прословутия златен Орел на Девети легион. Парчето метал е символ на римската чест, но не е достатъчно ценен и желан от всички предмет, за да се превърне в същински мотор на действието.
Главният герой води лична битка с миналото и трудно може да бъде определен като завладяващ екрана персонаж. Фикс-идеята за орела не поддържа напрежението за дълго, но мистерията за изчезването на легиона на баща му, все някак запълва празните моменти в търсене на истината.
Режисьорът Кевин Макдоналд („Правилата на играта”, 2009) създава подходяща атмосфера за събитията. Въпреки скалъпената история и не особено високия залог в нея, той успява да заснеме впечатляващи битки, а заключителната част на филма определено си заслужава от визуална гледна точка.
“Орелът” се представя сравнително добре, имайки предвид че няма претенциите на колосална продукция, но последният кадър разрушава всичко позитивно изградено до този момент. Двете реторични реплики на главните герои и гангстерската им походка са изключително неуместен ход и вместо поучителен финал за честта и славата, сцената е по-скоро комичен гег.
Чанинг Тейтъм („Да кажа или да не кажа?”, 2011) изиграва ролята на Маркус Акуила без особени затруднения, но изражението му остава почти едно и също през цялото време. Актьорът е все още далеч от високото ниво на актьорска интерпретация, но все пак „Орелът” може да се счита за крачка напред в кариерата му.
Значително по-интересно е превъплъщението на Джейми Бел („Съпротива”, 2008) под кожата на британския роб Еска. Английската звезда партнира отлично на Тейтъм и между героите на двамата актьори се получава интересна връзка, която е на границата на хомоеротизма. Може би ако създателите се бяха осмелили повече в тази насока, лентата щеше да придобие поне по-интересен отпечатък.
„Орелът” е един от онези филми, които няма да ви предложат големи новости в жанра. Един войн, много приключения, happy end и лицемерни заключения...
Като изключим наистина сполучливата визия на филма и интересната му литературна основа, за да съзрете малкото, което остава, няма да ви е нужен Oрлов поглед!
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Гладиатор”, 2000 (“Gladiator”)
Next: „Аз съм номер четири”, 2011 (“I Am Number Four”)
Амбициозно и все още наивно младо момиче пристига в Ню Йорк, за да гради кариера сред убийствена конкуренция и безброй проблеми. Формулата на „Сутрешен блок” поразително прилича на „Дяволът носи Прада” (2006) и подобно на нашумялата преди няколко години лента, филмът успява да е забавен, динамичен и свеж в своите 107 минути на големия екран.
Телевизионната продуцентка Беки Фулър (Рейчъл МакАдамс) е току-що уволнена от местната телевизия, в която работи и кариерата й изглежда точно толкова нещастна колкото и личния й живот. След упорито търсене, тя намира нова работа в замиращото предаване „Разсъмване” и решава да съживи програмата заменяйки досегашния водещ с легендарния репортер Майк Померой (Харисън Форд). За нейно съжаление, Померой отказва да говори за клюки, прогноза за времето, мода или рецепти. Освен това няма никакво желание да работи рамо до рамо с водещата Колийн Пек (Даян Кийтън), екс миска, която е известна именно благодарение на сутрешните програми.
Докато Майк и Колийн се спречкват както зад камерите така и в ефир, сантименталната връзката на Беки с продуцента Адам Бенет (Патрик Уилсън) е на път да се разпадне. Младата кариеристка ще трябва да спаси любовта, репутацията си и предаването, за което работи почти денонощно.
„Сутрешен блок” е приятен за окото развлекателен филм, който ни пренася в трудно достъпните телевизионни студия, където всеки ден се разиграват любопитни ситуации, за които зрителите дори не подозират. За наша радост, създателите на лентата не прекаляват със сцените „зад кадър”, които рано или късно се изтъркват, и отдават подобаващо внимание на персонажите.
Главната героиня на филма, Беки Фулър, е изключително сполучлива комбинация от чувство за хумор, интелект, чар и амбиция. Смелотo й изкачване по стълбицата на успеха е „гръбнака” на сюжета и следенето на това развитие се оказва приятна кино емоция.
Това, което е наистина излишно в сценария на Айлин Брош МакКена („27 сватби”, 2008) е изкуствената любовна история между Беки и Адам. Връзката между двамата е лишена от каквато и да било „химия” и по никакъв начин не допринася за развитието на историята. Явно режисьорът Роджър Мичел („Силата на любовта”, 2004) не е успял да се измъкне от сляпото следване на стереотипния формат на комедията, в която романтичната нотка е задължителен компонент.
Сюжетната линия на „Сутрешен блок” е с лесно предвидим край, но развитието на събитията все някак се измъква от баналните клопки, които дебнат опитната сценаристка. Въпреки че още от първата минута е повече от ясно какво ще видим в края, комедията задържа вниманието на зрителите спрямо симпатичния персонаж на убедителната Рейчъл МакАдамс („Шерлок Холмс”, 2009). Липсата на сълзливи обрати и пресилени драми e е още един плюс за добре сглобената лента.
Харисън Форд („Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп”, 2008) се „разписва” с най-успешната си интерпретация за последните няколко години. Персонажът му, Майк Померой, е толкова антипатичен, че всяко негово действие предизвиква усмивка, която безспорно е плод и на неочакваната, поне за мен, самоирония от страна на стария Хан Соло.
Третото голямо име във филма е неостаряващата Даян Кийтън („Луди пари”, 2008). Актрисата не е нова в този тип ленти и въпреки че персонажът й не е особено задълбочен, тя успява да му даде многоцветна интерпретация. Евентуалният прикрит романс между нея и Харисън Форд можеше да бъде черешката на една сладникава, но приятна на вкус торта.
„Сутрешен блок” не е най-оригиналния филм, на който може да попаднете, но имайки предвид родната телевизионна палитра, лентата със сигурност предлага най-оригиналния Сутрешен блок, с който да закусите.
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Дяволът носи Прада”, 2006 (“The Devil Wears Prada”)
Озвучен на български от: Георги Тодоров, Петър Бонев, Явор Караиванов, Светломир Радев, Яна Маринова, Иван Велчев, Иван Петков
Жанр: Приключенски
Времетраене: 80 минути
След Гарфилд и Алвин, „кино-съживяването” на обичани анимационни герои от миналото продължава. Последната звезда на големия екран е мечето Йоги, което пристига в залите заедно с неразделния си партньор в пакостите – Бу Бу.
От край време Йоги е известен с присвояването на кошници за пикник в Джелистоун Парк и благодарение на своята хитрост и бързина винаги успява да избяга от опасните ситуации и да излъже своя стар враг – Рейнджър Смит. Сега обаче той и Бу Бу трябва да се изправят пред нов притеснителен проблем – затварянето на парка. За да скрие безразборния харч на държавни пари, кметът Браун решава да припечели от сечта на дърветата в Джелистоун. Пред подобна участ грозяща дома им, Йоги и Бу Бу се съюзяват с Рейнджър Смит и репортерката Рейчъл, която пристига в парка по работа, но остава очарована от неговата красота и не само. С общи усилия групата природозащитници ще търси начин да спаси парка от окончателното му затваряне.
Не знам дали разбрахте сложността на сюжета, но аз продължавам да се чудя върху какво точно са работили цели ТРИМА сценаристи - Брад Копланд („Като рокерите”, 2007), Джошуа Стернин („Да преживееш Коледа”, 2004) и Джефри Вентимиля („Феята на зъбките”, 2010). Резултатът е един прозрачен и едва завършен сценарий, който и децата биха определили като скучен и безидеен.
Триото прави минимум усилия, за да докара лентата до 80 минути екранно време и не проявява и капка въображение по отношение на интересния персонаж, който попада в ръцете им.
Освен превъзмогването на прекалено „плоския” сценарий, ще ви е нужно и време, за да свикнете с дигиталната анимация на Йоги и Бу Бу. Компютърната графика не се отличава с кой знае каква оригиналност и не успява да постигне типичната за говорещите животни симпатична визия.
Неуспешните специални ефекти със сигурност ограничават много създателите на филма и взаимодействието на рисуваните герои с актьорите от кръв и плът не е реализирано според очакванията. Ето защо, въпреки името на филма, Йоги и Бу Бу са почти второстепенни персонажи в развитието на сюжета и действията им не са достатъчни, за да движат напред историята.
За да компенсира тази липса, режисьорът Ерик Бревиг („Пътуване до центъра на Земята”, 2008) се доверява на човешкото присъствие, но работата му е безрезултатна. Истинският проблем е, че актьорите интерпретират ролите си все едно са в анимационен филм и именно този неуместен избор праща „Мечето Йоги” в графата „може да се гледа само от деца”.
Том Кавана („Мъртъв си!, 2002), подобно на заобикалящите го колеги, не е сред висококласните американски актьори, но за филм като този се оказва подходящ. Крайно дезориентиран във всяка сцена, Кавана „се съживява” само в присъствието на Ана Фарис („Винаги на пост”, 2009), която от своя страна попада на една от най-безумните роли в кариерата си.
Блондинката обаче проявява чувство за хумор и задържа своя персонаж на тънката граница между очарователната глупост и невинната смахнатост.
Някъде там се намира и самия филм. „Мечето Йоги” е напълно забравима и елементарна лента, но заради няколкото спонтанни усмивки и винаги интересните за децата говорещи животни, може и да прежалите един кино-следобед.
Всичко останало оставете в Джелистоун Парк и се заредете с повече очаквания за следващия „рециклиран” телевизионен мит – „Смърфовете” (премиера в България 26.08.2011). Да се надяваме, че тогава няма да станем свидетели на поредната „мечешка услуга” за феновете на старите анимационни герои.
Ако ви хареса този филм, гледайте: значително по-успешното мечешко приключение “Кунг-Фу Панда”, 2008 (“Kung Fu Panda”)
От край време е ясно, че темата за секса винаги е привличала вниманието на консуматорите на медийни продукти. Ето защо само за последните шест месеца в кино средите се завъртат цели три филма със сходни отправни точки – „Любовта е опиат”, „Friends With Benefits” и обектът на анализ в тази статия „Просто секс”.
Въпреки че оригиналното заглавие “No Strings Attached” не включва вълшебната думичка, българските разпространители без колебание решават да сложат ефектно име надявайки се на добри резултати в бокс-офис класацията. Стратегията им дава резултати (близо 250,000 лв. до момента), но поне според мен, в пътя си от САЩ до България, заглавието губи част от своята интересна игра на думи.
Ема (Натали Портман) и Адам (Аштън Къчър) се познават още от тийнейджърските си години, по времето на които изживяват няколко неловки опита за нещо повече между двамата. Няколко лета по-късно съдбата ги среща отново. Тя е усърдна медицинска стажантка без никакви намерения за сериозна връзка, а той работи като асистент в нискобюджетна телевизионна продукция. Депресиран от разкритието на връзката между неговата бивша и собствения му баща (Кевин Клайн), Адам организира мъжки запой, който завършва безпаметно в апартамента на Ема. Двамата не са правили секс през нощта, но ще имат време да го направят преди той да си тръгне. Между тях започва една телесна връзка, за която се договарят да остане такава без никакви сантиментални усложнения. Сърцата им обаче няма да са на същото мнение...
Сценарият на Елизабет Мериуедър и Майкъл Самонек е добре подреден и много детайлен. В историята се забелязва приятната смес на съвременното с класическите ноти на една позабравена романтика.
„Просто секс” започва с бавен ритъм и предвещава два часа скука, но след първоначалните трудности, сюжетът набира скорост и кани зрителите на „пътуване” с два харизматични персонажа, които нямат нужда от излишни драми, за да ни бъдат интересни на големия екран.
Адам и Ема са наистина достоверни в своите действия и реакции. Е, на моменти бъдещата докторка е дразнеща в своите разсъждения и колебания, но от друга страна това поддържа основния конфликт във филма жив.
Безспорно Натали Портман („Ню Йорк, обичам те!, 2009) е актрисата на момента. В кината с два напълно различни помежду си филма, „Просто секс” и „Черният лебед”, младата американка от еврейски произход прави опит да докаже своя гъвкав талант. Може да се каже, че драматичното определено й се отдава повече, но и в тази комична роля, очарователната Портман дава всичко от себе си, показвайки на зрителите способността си да разсмива.
Що се отнася до партньора й, Аштън Къчър („Убийци”, 2010), той е на свой терен в този тип ленти. Не му е за първи път да бъде обект на желание в историята, а романтичният му подход към жените със сигурност разтапя сърцата на нежната половина от кино залата.
Поддържащите роли в подобни филми са чисто запълване на екранно време, но в този случай функционират изненадващо добре. Над всички изпъкват колежката/шеф на Адам, интерпретирана от Лейк Бел („Не е лесно”, 2009) и баща му, пресъздаден от Кевин Клайн („Определено, може би”, 2008), които успяват да намерят правилната комична честота без да се превърнат в карикатури.
Въпреки не особено блестящата режисура на Айвън Райтман („Моята супер бивша”, 2006), „Просто секс” е романтична комедия на прилично ниво, чийто край е предизвестен, но стигането до него е далеч по- оригинално от баналните розови авантюри.
Българското заглавие загатва основната тема на филма, но с удоволствие ще откриете, че истинският център на лентата не е сексът, а това, което го предхожда... извинете... в случая (и не само) това, което следва – любовта!
Ако ви хареса този филм, гледайте: “Да си остане във Вегас”, 2008 (“What Happens in Vegas”)
