Убийствен пъзел VII

Убийствен пъзел VII, 2010 (Saw 3D)

Режисьор: Кевин Грютерт

Сценарист: Патрик Мелтън, Маркъс Дънстан

В ролите: Тобин Бел, Костас Мандилор, Бетси Ръсел, Кари Елвс, Шон Патрик Фланъри, Чад Донела, Джина Холдън, Лорънс Антъни

Жанр: Ужаси

Седем години, седем филма. Ако може да се вярва на маркетинговата кампания на Lionsgate, „Убийствен пъзел VII” би трябвало да е последната глава от най-кървавата поредица ужаси за последните години.

Историята можеше да свърши със смъртта на Пъзела още в третия епизод (2006) и да остави положителна следа в паметта на феновете на ужаси, но жаждата за пари и липсата на нови идеи удължиха ненужно сагата.

От 6 години си купуваме билет за все едно и също – безумни и вече повтарящи се жестокости, които са плод на дяволски болния ум на садистичния главен герой. Всяка лента той записва в актива си около двайсетина трупа, които достигат целокупни до моргата много рядко.

Преразказът на сюжета би бил абсолютно ненужен. От време на време на екрана се появява някой дезориентиран персонаж, който отваря зловеща врата, зад която се намира някоя завързана и крещяща от ужас жертва. Героят има 60 секунди, отмерени от безпощаден таймер, през които да опита да спаси живота на умиращия.

Само за пример - жертвата е погълнала ключ, който отваря ключалката на странна машинария с четири остриета готови да се забият в гърлото на попадналия в капан. И без да преувеличавам, това е най-доброто, което може да се случи на героите в този филм.

В общи линии, около час и 20 минути „менюто” е това. Разчленени тела, пробити глави, ампутирани крайници и промишлени количества кръв, които пръскат по триизмерните ви очила и по купата с пуканки.

Режисурата на Кевин Грютерт („Убийствен пъзел VI”, 2009) хвърля всичко логично на вятъра и се съсредоточава само и единствено върху жестокостта. На моменти филмът изглежда толкова второстепенно, че почти не е за вярване, че става въпрос за същата сага ужаси, която направи революция в жанра с първата си поява.

Сценаристите Патрик Мелтън („Убийствен пъзел V”, 2008) и Маркъс Дънстан („Убийствен пъзел IV”, 2007) не остават по-назад със зле свършената работа и освен липсата на смисъл и достоверност в историята (дори магьосник не би могъл да спретне такива перфектно функциониращи капани), оставят края на уж финалната глава също толкова отворен колкото и в предишните 6 епизода.

Единственият прогрес във филма е свързан с нивото на жестокост, което е по-високо от всякога и мъченията са на предела на човешкото въображение за ужаси. В това отношение, зрителите, които търсят търкалящи се вътрешности и избодени очи, няма да останат разочаровани.

Може да се отбележи и завръщането на героя от първия и най-успешен епизод – д-р Гордън (Кари Елвс). По време на финалната част на филма, чрез него, авторите се опитват да дадат логично обяснение и достоен край на сагата, но резултатът е допълнително объркване и продължителен flashback, който не обяснява почти нищо на верните фенове на Пъзела.

В крайна сметка нито убийственият мързел на създателите на филма, нито техният убийствен пъзел заслужават вашия билет за триизмерно кино!

Ако ви хареса този филм: Логично - предишните 6 епизода на „Убийствен пъзел”

Next: „Неудържим”, 2010 (“Unstoppable”)

Социалната мрежа

Социалната мрежа, 2010 (The Social Network)

Режисьор: Дейвид Финчър

Сценарист: Аарън Соркин

В ролите: Джеси Айзенбърг, Андрю Гарфилд, Джоузеф Мацело, Джъстин Тимбърлейк, Рууни Мара, Бари Ливингстън, Джон Гец

Жанр: Биографичен

Facebook, ли? Имам да! Намери ме и може да се чуем за по кафе. В наши дни вече никой не оставя телефонния си номер на някоя употребена салфетка. Нужни са няколко кликвания и това, което хората откриваха един за друг в рамките на години, може да бъде узнато за секунди. Революцията, която предизвикаха мобилните телефони е нищо в сравнение с експоненциалния растеж на социалните мрежи.

След като феноменът „Facebook” се утвърди, стана начин на живот за много хора и достигна повече от 500 милиона потребители, щеше да е някак нелогично и неправилно да не бъде взет под внимание от седмото изкуство.

Базиран върху книгата на Бен Мазрич „Accidental Billionaires”, „Социалната мрежа” разказва историята за създаването на Facebook. В основата на всичко стои 19-годишният студент в Харвард Марк Зукърбърг, който с времето се превръща в мултимилионер, но всичко това на цената на безскрупулни предателства, сантиментални разочарования и съдебни дела.

Филмът предлага възможността да надникнете зад кулисите на успеха, парите и самотата на един гений. Чрез своята неправолинейна структура, сценарият следи отблизо раждането на идеята и развиването й, а от друга страна ни премества напред във времевата линия, за да станем свидетели на делата за милиони заведени срещу Зукърбърг.

Интересът към историята на един от доказаните сценаристи в Холивуд Аарън Соркин („Войната на Чарли Уилсън”, 2007) е достатъчно красноречив за важността на феномена. Той решава да адаптира книгата обръщайки гръб на „публичната” страна на Facebook и насочвайки се към личната история на създателите му. Качествата на Соркин се подчертават от добре структурираните и завладяващи диалози, култовите фрази и най-вече отличната работа по отношение на персонажите, които са по-достоверни и от реалността.

Режисьорът Дейвид Финчър („Странният случай с Бенджамин Бътън”, 2008) не разочарова публиката с някоя скучна биографична история. Факт е, че темата за Facebook е актуална и позната на мнозинството, но това не значи, че е лесна за филмиране. Имайки предвид липсата на динамично действие и наличието на много диалози (повече от 300 страници сценарий), лентата не губи и за момент вниманието на зрителите. Заснетите със стил кадри, перфектният монтаж и сполучливият саундтрак спомагат двучасовото непрестанно говорене да се превърне в добре направен филм.

Актьорите . . . Джеси Айзенбърг („Щуротии в лунапарка”, 2009) не оправдава очакванията, защото не се справя добре, а брилянтно с ролята на трудния за комуникация (парадокс?!) Марк Зукърбърг. Интерпретацията му не гарантира симпатиите на зрителите към главния герой, но смесва особено умело злоба и духовитост в един образ, който ще се помни години наред. Достойно му партнират Андрю Гарфилд („Сделката на доктор Парнасъс”, 2009) и Джоузеф Мазело („Прекрасният живот на Хелън”, 2004), а музикалният идол Джъстин Тимбърлейк („Любовен гуру”, 2008) е по-уверен от всякога под кожата на харизматичния създател на Napster Шон Паркър.

„Социалната мрежа” показва на зрителите две основни истини за настоящето. Първата е, че може да станеш милиардер на 20 години без да си разбрал как да се наслаждаваш на живота. Втората – на днешно време не е от значение чия е била идеята, а кой я е развил и най-вече споделил преди всички останали.

В ерата на Facebook е все по-трудно да се определят човешките взаимоотношения. „Добави” или „Потвърди” и вече сме приятели. „Харесва ми”, за да направиш комплимент. „Сръчкай” за да напомниш някому, че съществуваш. Преминаваш от „Обвързан” в „Сложно е”, за да подскажеш на половинката си, че нещата не вървят. Ден след ден социалната ни активност гради виртуални отношения, но всичко това е на крачка от зловещото „Блокирай”.

Всичко е на един клик разстояние . . . загубата на връзка с реалността също!

Ако ви хареса този филм: Опитайте се да оцелеете няколко дни без Facebook!

Next: „Убийствен пъзел VII”, 2010 (“Saw VII”)

Уолстрийт: Парите никога не спят

Уолстрийт: Парите никога не спят, 2010 (Wall Street: Money Never Sleeps)

Режисьор: Оливър Стоун

Сценаристи: Алан Лоеб, Стивън Шиф, Станли Вайсер, Оливър Стоун

В ролите: Майкъл Дъглас, Шая Лебьоф, Джош Бролин, Кери Мълиган, Ели Уолок, Сюзън Сарандън, Франк Ланджела, Остин Пенделтън

Жанр: Финансова драма

Обикновено продълженията на успешните ленти не се приемат с особен ентусиазъм от страна на кино критиците, а зрителите винаги гледат с предубеждение към този тип продукции. Всеизвестно е, че не е никак лесно да дадеш нов живот на вече изградени персонажи и истории, които много често са „казали” всичко, което имат в първата си поява на големия екран.

Въпреки това, в този конкретен исторически момент, има един филм, който подканва своите създатели да избършат натрупалия се през последните 23 години прах и да дадат нова възможност на героите му да заинтригуват публиката. През 1987, лентата на Оливър Стоун „Уолстрийт” оставя трайна следа в паметта на цяло поколение и няма да е прекалено ако се каже, че главният герой Гордън Геко и философията му за алчността като позитивна сила са се превърнали в реален пример за подражание и отправна точка за много хора от финансовите среди (и не само).

Какво се е променило в икономическите среди през годините, в които Геко лежи в затвора за измами? Почти нищо – светът на финансите е същия, но просто „напомпан” до безумие. Пълният срив е съвсем близо.

Годината е 2008. Брокерът Джейк Мур (Шая Лебьоф) е обещаващ финансист с обещаваща банкова сметка, но играта загрубява когато работодателят му (Франк Ланджела) се самоубива в резултат на грозящия го неизбежен банкрут. Обезнадежден и в търсене на отмъщение, младокът търси начини, за да накаже виновниците за фалита на неговата компания. По стечение на обстоятелствата, баща на бъдещата му съпруга Уини (Кери Мълиган) е някогашната „акула” Гордън Геко (Майкъл Дъглас). В и без това неспокойните води се задава война между стари познайници с нови амбиции.

Историята на „Уолстрийт: Парите никога не спят” започва обещаващо, но с всяка изминала минута забавя своето развитие и първоначалното усещане за динамичност напълно изчезва към края на филма. Сценаристите Алан Лоеб („Всичко, което изгубихме”, 2007) и Стивън Шиф („Истински престъпно”, 1999) изявяват своите умения чрез вярното пресъздаване на икономическата реалност и добре приложената ирония в ключовите моменти на лентата. Въпреки усилията им обаче, сценарият не успява да се измъкне от сянката на класическия „Уолстрийт” от 1987.

Оливър Стоун прави всичко, което е по силите му, за да повтори успеха си, но резултатът не е сред най-задоволителните. Сцените с небезупречна компютърна графика, очевидното пласиране на комерсиални продукти (Хайнекен и т.н.) и монтажните приумици на режисьора не могат да се приемат с особен ентусиазъм. Претърпяното разочарование в бокс-офис класацията и не малкото критики по отношение на омекотения образ на някога безпощадния Гордън Геко отреждат второстепенна роля на една от най-очакваните ленти за 2010.

Актьорският екип е точно толкова елитен, колкото са и персонажите във филма. Майкъл Дъглас („Призраци на бивши гаджета”, 2009) е остарял със стил през последните две десетилетия и интерпретира с опит метаморфозата на своя образ. Шая Лебьоф („Трансформърс: Отмъщението”, 2009) доказва своето отдалечаване от тийнейджърските роли, Кери Мълиган („Обществени врагове”, 2009) се справя отлично с крехкия и идеалистичен персонаж на Уини, a Джош Бролин, Франк Ланджела и Сюзън Сарандън допълват звездния каст.

„Уолстрийт: Парите никога не спят” е ненужно, но стилно продължение на един от класическите филми на 80-те години. Докато чакаме прословутата финансова криза да свърши (не че ние някога сме излизали от нея), можем да се успокояваме повтаряйки си едно от сантименталните послания на лентата – „Богатите също плачат”.

И все пак вкусът на сълзите е различен, когато имаш около 100 милиона долара в швейцарска банка.

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Уолстрийт”, 1987 (“Wall Street”)

Next: „Социалната мрежа”, 2010 (“The Social Network”)

Последният повелител на въздуха

Последният повелител на въздуха, 2010 (The Last Airbender)

Режисьор: М. Найт Шиямалан

Сценарист: М. Найт Шиямалан

В ролите: Ноа Рингер, Дев Пател, Никола Пелц, Джексън Ратбоун, Шон Тоуб, Асиф Мандви, Клиф Къртис, Сейшел Габриел

Жанр: Приключенско фентъзи

Надежда, истински талант, който превръща в злато всичко, до което се докосне. Това беше М. Найт Шиямалан. Режисьорът на култови филми като „Шесто чувство” (1999), „Следите” (2002) и „Селото” (2004) беше поел триумфално към кариера, която да му отреди място в историята на киното. Едва 40-годишен обаче, индо-американецът демонстрира безпомощност и абсолютна липса на идеи и кураж – печелившите „карти”, които му носеха успех през последните години.

След неубедителното представяне на „Жената от водата” (2006) и „Явлението” (2008), Шиямалан достига върхa в творческия си крах с дългоочаквания “Последният повелител на въздуха”. Лентата е адаптация по анимационния сериал на Nickelodeon “Аватар: Последният повелител на въздуха”, който се излъчва в рамките на три сезона – от 2005 до 2008.

Всичко започва на един Хелоуин, когато дъщерята на режисьора иска да се маскира като една от героините в горепосочената анимация. Тогава Шиямалан гледа за първи път сериала и установява, че митологичната история притежава нужните качества, за да бъде пресъздадена и на големия екран.

Още от самото начало сценарият е „бомбардировка” от информация и следенето на логичните му връзки е почти невъзможно. Това, което се долавя на пръв поглед е съществуването на четири нации, които представляват четирите природни елемента – Вода, Земя, Огън и Въздух. Сока (Джексън Ратбоун) и Катара (Никола Пелц) принадлежат на Водната нация и по време на лов откриват сред ледниците момче на име Анг (Ноа Рингер). Двамата имат всички основания да мислят, че той е Аватар – всемогъщо създание със специална дарба да владее четирите стихии и основна заплаха за окупационните стратегии на Огнените войски. Когато младия принц Зуко (Дев Пател) разбира за появяването на Анг прави всичко възможно, за да го залови и по този начин да си върне бащиното уважение и мястото си на трона на Огнената нация. Битки, карате и послания за мир допълват объркания и безнадеждно „празен” сюжет.

За да разчетете нещо от историята трябва да се въоръжите с търпение и една карта, на която да отбелязвате къде е Земното царство, Северната Въздушна нация, Огнената крепост и т.н. Като прибавим „подхвърлените” духове на Океана и Луната и говорещ черен дракон, кашата на „Последният повелител на въздуха” е напълно забъркана.

В търсене на точка, към която да насочите вниманието си, ще установите, че персонажите са зле конструирани, а между актьорите, които ги интерпретират липсва какъвто и да било тип „химия”. Понякога изпълнителите вдигат качеството на зле написана история, но представете си какво се случва когато и кастът е под всякаква критика.

150 милиона долара – това е цифрата, с която М. Найт Шиямалан разполага за реализацията на своята продукция. От всичките тези зле похарчени банкноти остават само добре направените специални ефекти и впечатляващата финална битка. Може би някой друг долар би бил по-полезен за поне едно изявено име в актьорския екип.

Ако гледате поредицата от фантастични снимки от „Последният повелител на въздуха” ще останете впечатлени. Проблемът е, че тук не става дума за фотографско портфолио, а за филмово произведение и като такова може да бъде определено като разочароващо.

Докато се чудя как така този филм се държи вече близо 3 месеца по нашите екрани, не ми остава нищо друго освен да се надявам, че за следващия Хелоуин дъщерята на М. Майт Шиямалан няма да реши да се маскира като героиня от някой мой любим анимационен сериал.

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Златният компас”, 2007 (“The Golden Compass”)

Next: „Уолстрийт: Парите никога не спят”, 2010 (“Wall Street 2: Money Never Sleeps”)

Градът

Градът, 2010 (The Town)

Режисьор: Бен Афлек 

Сценаристи: Бен Афлек, Питър Крейг, Аарън Стокард

В ролите: Бен Афлек, Ребека Хол, Джон Хам, Джереми Ренер, Блейк Лайвли, Слейн, Оуен Бърк, Титус Уеливер, Пийт Постлетуейт

Жанр: Криминален трилър

Преди няколко години едва ли някой е предполагал за скритата режисьорска дарба на холивудската звезда Бен Афлек. Успешният му дебют с „Жертва на спасение” през 2007 постави началото на нов период в неговата кариера и по всичко личи, че той е твърдо решен да продължи напред демонстрирайки своите способности. След положителните отзиви от премиерната прожекция във Венеция, в кино залите пристига втората лента на Афлек - „Градът”.

Намираме се в бостънския квартал Чарлстаун, където кражбите са част от нормалното ежедневие и трудният живот тласка обитателите му да търсят алтернативен път на спасение. Дъг МакРей (Бен Афлек) е начело на добре организирана банда крадци, която осъществява удар след удар привличайки вниманието дори на ФБР. По време на един от обирите им, директорката на банка Клеър Кеси (Ребека Хол) се превръща в неудобен свидетел и потенциален риск за тяхното залавяне. След като я шпионира за кратък период от време, Дъг се оставя на своята интуиция и между двамата се ражда нещо повече от едно обикновено познанство. Любовната им история обаче ще трябва да премери сили с трудния контекст, в който се развива и ще се окаже, че да зарежеш всичко не винаги е най-лесния вариант.

През целия филм има една интересна въпросителна, която търси своя отговор. На кого симпатизираме и защо? Съвременното кино постоянно ни запознава с персонажи, които далеч не са перфектни и много често правят грешки, чрез които поставят под въпрос своята позиция в историята. „Градът” разказва за група престъпници, които не само грабят банки, а когато стане напечено вадят „тежката артилерия” и не гледат в очите тези, които застанат на пътя им.

Главният герой Дъг МакРей е видимо противоречив. От една страна е в основата на престрелки и гонитби из Бостън, а от друга е сирак, чиято майка е изчезнала преди много години, а баща му излежава дългогодишна присъда за двойно убийство. Благодарение на връзката му с Клеър преоткрива себе си, но този процес на промяна не е революционен за днешните сценарии. В такива сюжети често ситуациите са на ръба на смешното, защото досегашният хладнокръвен убиец започва да пече курабийки всяка неделя. Бен Афлек и сценарния му екип обаче избягват от това клише и оставят Дъг да бъде верен на себе си.

Историята на филма е адаптирана по романа на Чък Хоган „Принца на крадците” и не предлага нищо ново под слънцето. Силните страни на лентата са в екшън сцените и в умело създаденото напрежение, което не затихва през двата часа сурово насилие. Персонажите са достатъчно задълбочени, имайки предвид жанра на продукцията, а Бен Афлек сяда уверено на режисьорския стол и доказва, че дебютът му не е бил просто случайност.

В актьорския екип се отличават много имена, които прибавят качество към филма. Джереми Ренер („Войната е опиат”, 2008) пресъздава перфектно Джем – приятел от детството на Дъг и крадец със садистични наклонности; Ребека Хол („Вой”, 2010) е безгрешна в своята роля на „момичето на грешното място по грешното време”; Блейк Лайвли преминава от безупречния си външен вид в нашумелия телевизионен сериал „Клюкарката” към наркоманка с мазна коса и пълна липса на връзка с реалността. Младата актриса демонстрира, че умее и друго освен да се усмихва на заобикалящите я актьори и прави своята резервация за място в препълнения „влак” с изгряващи звезди. Няма как да остане незабелязан Пийт Постлетуейт („Генезис”, 2010) – известен с малките си роли, но винаги на ниво.

Феновете на криминалните трилъри ще останат доволни от „Градът”, защото ще им предложи всички компоненти на жанра „смесени добре и сервирани с вкус”. Единственото, което може малко да ги притесни е псевдо-романтичния край . . .

Май все пак замириса на курабийки . . .

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Бандата на Оушън”, 2001 (“Ocean’s Eleven”)

Next: „Последният повелител на въздуха”, 2010 (“The Last Airbender”)

БСП – Бесни Страшни Пенсии

БСП – Бесни Страшни Пенсии, 2010 (Red)

Режисьор: Робърт Швентке

Сценаристи: Йон Хьобер, Ерих Хьобер

В ролите: Брус Уилис, Мери-Луис Паркър, Джон Малкович, Хелен Мирън, Карл Урбан, Морган Фрийман, Ричард Драйфус, Брайън Кокс, Ребека Пиджеон

Жанр: Екшън - комедия

Има филмови заглавия, които губят от своята оригиналност при превода на различни езици по света. Има такива, които звучат точно толкова добре колкото и на оригиналния език, за който са създадени. А има и такива, които благодарение на своето езиково „преображение”, предизвикват небивал интерес сред публиката.

Такъв е случая с „БСП – Бесни Страшни Пенсии”. Името на лентата идва от английското „Red” (Retired, Extremely Dangerous) и българският превод е дори много достоверен. Голямото попадение се крие обаче в абревиатурата, която широката публика няма как да не разпознае. Умишлената иронична препратка към социалистическата партия и нейния електорат загатва още от самото заглавие за лекия и неангажиращ тон на филма.

Конспирации, тайни служби и други строго секретни компоненти съставят история, която много наподобява на вече излезлите по нашите екрани „А отборът” и „The Expendables: Непобедимите”. „БСП – Бесни Страшни Пенсии” започва обнадеждаващо поставяйки в центъра на събитията странните телефонни отношения между бившия агент на ЦРУ Франк Моузес (Брус Уилис) и служителката в пенсионно осигуряване Сара Рос (Мери-Луис Паркър). Когато идва момента за тяхната среща на живо обаче, ситуацията е напечена до краен предел и първият им разговор протича под дъжд от куршуми.

След кратко проучване, главния герой разбира, че е в черен списък с хора за заличаване и единствената му възможност да излезе от трудната ситуация е да вземе нещата под контрол. За целта събира старите си „дружки” от ЦРУ (средна възраст около 55 години) и започва борбата със злото по високите етажи на властта.

Имайки предвид, че сюжетът не обещава кой знае колко, голяма част от очакванията са насочени към екшън сцените на филма, но и те „издъхват” подобно на историята, която залязва бавно и без почти никакви изненадващи обрати.

Режисьорът Робърт Швентке („Летателен план”, 2009) прави опит да пресъздаде вече съществуващ комикс реализиран от авторите на DC Comics Уорън Елис и Кули Хамър. Имайки предвид липсата на супергерои и свръхчовешки способности, филмът се „доверява” на човешките възможности и на промишленото количество изстреляни куршуми. Това обаче се оказва недостатъчно, за да даде смисъл на почти двучасовата одисея на пенсионираните агенти на ЦРУ.

Дуетът сценаристи Йон и Ерих Хьобер („Ледена смърт”, 2009) внасят комичен тон в сюжета и това прави някои от сцените наистина забавни, но предпоставките за необичайно интересен филм изчезват прекалено бързо. Когато действието се премества изцяло върху престрелките и „изоставя” странната двойка Франк – Сара, всичко придобива образа на нещо вече видяно. Като прибавим праволинейните персонажи на останалата част от героите, филмът губи всякакъв шанс за интрига до последната минута.

След незначителната си поява в „The Expendables: Непобедимите”, Брус Уилис се завръща в центъра на събитията. Ролята на бивш агент на ЦРУ приляга на неговите характеристики, но истинския успех на интерпретацията му се крие в „химията” между него и Мери-Луис Паркър („Вой”, 2010). Младата актриса влиза умело под кожата на нищо неподозираща средностатистическа гражданка и в никакъв случай не остава в сянката на звездния каст, който я заобикаля.

Що се отнася до останалата част актьори, сред които имена като Морган Фрийман, Джон Малкович, Хелън Мирън, Ричард Драйфус, Брайън Кокс и Карл Урбан, би могло да се каже, че персонажите им са крайно повърхностни. Изискват се завидни умения, за да накараш такъв актьорски екип да изглежда толкова банално и скучно.

„БСП” провокира със заглавието си, ентусиазира в началото и разочарова в своя край.

И . . . нямах предвид мандата . . .

Ако ви хареса този филм, гледайте: „The Expendabes: Непобедимите”, 2010 (“The Expendables”)

Next: „Градът”, 2010 (“The Town”)

Каквото дойде

Каквото дойде, 2009 (Whatever Works)

Режисьор: Уди Алън

Сценарист: Уди Алън

В ролите: Лари Дейвид, Евън Рейчъл Ууд, Патриша Кларксън, Каролин МакКормик, Конлет Хил, Лайл Канус, Майкъл МакКийн

Жанр: Романтична комедия

Преди да се завърне в Лондон с „You Will Meet a Dark Tall Stranger” (2010) и след испанската си авантюра („Вики Кристина Барселона”, 2008), Уди Алън заснема „Каквото дойде” в своя любим Ню Йорк. Родното място на режисьора винаги играе важна роля в неговите продукции и в тази лента е перфектния фон за историята на един необикновен персонаж, който би могъл да учуди всекиго.

Борис Йелникоф (Лари Дейвид) е акламиран атомeн физик и университетски професор, който през годините е заменил катедрата с пейките в парка, където преподава уроци по шах на децата. Не се заблуждавайте обаче … Главният герой в никакъв случай не се наслаждава на тази си практика и освен това гледа с безкраен песимизъм на заобикалящия го свят, чийто „компоненти” не се доближават ни най-малко до неговото интелектуално ниво.

Вманиаченото му хипохондрично равновесие се нарушава когато на стълбите пред дома му среща 21-годишната Мелъди Сейнт Ан Селестин (Евън Рейчъл Ууд), която е символ на невежеството и наивността - перфектната противоположност на Борис. Въпреки това между тях се ражда една странна любов, която ще трябва да претърпи неизбежната намеса на родителите на младото момиче и други проблеми породени от очевидните различия между двамата.

„Каквото дойде” е един от „малките” филми на Уди Алън („Сензацията”, 2006). Може би точно заради това пристига в българските зали с едногодишно закъснение спрямо премиерата в САЩ. Сценарият на лентата е написан през далечната 1970 от самия режисьор, но историята не е „прашасала”, а темите, които обхваща са винаги актуални.

Любовта е движещата сила на сюжета и определя съдбата на всички, но сама по себе си не стига, за да даде ход на събитията. Нужна е и друга мистериозна сила, която често преобръща живота ни – случайността или по-точно късметът, благодарение на който срещаме различни хора, комуникираме и преоткриваме друго „Аз”, за което дори не сме подозирали. Уди Алън допълва палитрата от тематики с ироничния лайт-мотив за религията, който често се изтъква чрез контраста между убедения атеист Борис и вярващото семейство на Мелъди.

Много актриси правят скок в кариерата си благодарение на своята работа с Уди Алън и в това отношение „Каквото дойде” потвърждава високото ниво на професионализъм на Евън Рейчъл Ууд („Кечистът”, 2008). Младата актриса интерпретира своя персонаж с изненадваща комична свежест и е трудно да се повярва, че това е същото момиче, което става известно с роли на проблемни и интроспективни тийнейджъри.

Въпреки това истинската звезда на филма е Лари Дейвид (“Curb Your Enthusiasm”, 2000). Известният кабаретен актьор не изпуска нито за секунда контрола над Борис Йелникоф (алтер его на Уди Алън), а чрез директния поглед в камерата общува със зрителите и нарушава така наречената „четвърта стена” в киното. Решението на Алън не е революционно, но създава интересни ситуации, в които публиката се чувства директен участник – един вид триизмерно изживяване, но без очила.

Придружен от весела и безгрижна музика в стил 30-те години на миналия век, „Каквото дойде” прави опит да ви накара да се замислите над собствените си убеждения и ви тласка към постепенно търсене на щастието дори на най-неочакваните места. На днешно време е все по-трудно да се почувстваме щастливи, защото често оставаме неразбрани и притесненията ни взимат връх. Ето защо стремежът към това странно усещане за щастлив живот не бива да спира.

Междувременно се радвайте на това, което дойде.

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Вики Кристина Барселона”, 2008 (“Vicky Cristina Barcelona”)

Next: „БСП – Бесни Страшни Пенсии”, 2010 (“Red”)