Бялата лента

Бялата лента, 2010 (The White Ribbon)

Режисьор: Майкъл Ханеке

Сценарист: Майкъл Ханеке

В ролите: Кристиан Фридел, Леони Бенеш, Улрих Тукур, Урсина Ланди, Бургарт Клауснер, Майкъл Кранц, Мария Виктория Драгус

Жанр: Мистериозна драма

Отивате на кино, купувате си билет, взимате си пуканки и се настанявате удобно на своите места очаквайки началото на филма. В залата е вече тъмно, а на екрана се появяват кадри в два цвята - черно и бяло. Не сте се объркали, техниката в киното не е повредена, не сте за очен лекар… Това е „Бялата лента” на Майкъл Ханеке.

Австрийският режисьор връща зрителите в годините преди Първата Световна Война и насочва своя поглед върху малко германско селце с трудно произнасящо се име. Базирайки се на различни реални случки от този период, той гради история, в която няма главен герой или основна сюжетна линия.

Камерата заснема обикновеното селско ежедневие, което е разтърсено от необикновени събития. Докторът пада от коня си след като става жертва на нечий капан, синът на Баронесата е обект на странни унижения, съпругата на един селянин умира по време на работа, недоразвито дете е пребито почти до смърт.

Майкъл Ханеке („Funny Games U.S.”, 2007) знае как да разтърсва човешкото съзнание и не случайно на последния Фестивал в Кан получи и „Златна палма” за своя филм. Той е известен и със своята „извратена” гледна точка за човечеството и потвърждава това повече от всякога в „Бялата лента”. Липсата на усмивки и властващия песимизъм в цялата продукция би обезкуражил всекиго.

Целта на лентата е да разобличи какво се крие зад привидния пуритански образ на една селска общност в началото на ХХ век в Европа. Режисьорът твърди, че това селце би могло да бъде всяко друго по света, защото механизмите на действие са едни и същи, но има една малка подробност, за която може би няма да се усетите веднага – намираме се в Германия през 10-те години на миналото столетие.

Децата и тяхното възпитание са в основата на този почти документален разказ, който ни предоставя възможността да разберем, че границата между невинността и омразата е много тънка. Семейството е основна единица в общността и в нея цари абсолютен патриархат. Жените са подчинени на мъжката власт, а синовете и дъщерите им живеят в непрестанен страх и натиск от страна на собствените си бащи. Тази ситуация неизбежно води до прерастване на детското мълчание в насилие и гняв.

Стереотипите по отношение на семейния живот наистина могат да бъдат считани за универсални, но не може да не си дадем сметка, че говорим за едно по-особено поколение в историята на изминалия век. Децата, които виждате в кадрите на филма, са същите тези, които 20 години по-късно ще са в основата на един от най-големите ужаси в световната история – нацизма.

Поредицата от тайни, мълчанието, завистта и непоносимостта към различните ще поставят началото на един изкривен ентусиазъм от политически характер.

Кадрите са в черно-бяло, за да пресъздадат дистанцията във времето на тези случки, а честият избор на почти пълна тъмнина в някои сцени метафорично напомня настроението на целия филм.

Пасторът връзва бели ленти в косите на своите деца, за да им напомня за тяхната невинност, но в същото време ги лишава от вечеря и ги налага с дървена пръчка заради дребни прегрешения. Няма лента, която да успее да ги накара да забравят своето детство.

Темата за възпитанието е актуална всеки ден. Стремежът към определени идеали и модели на действие понякога се превръща в нож с две остриета, който обрича малките създания на бездушие. Не всичко може да се раздели с абсолютна точност – добро и лошо, правилно и неправилно, черно и бяло….

А що се отнася до детството… Детството трябва да е само цветно!

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Съмнения”, 2008 (“Doubt”)

Next: „Антихрист”, 2009 (“Antichrist”)

Somewhere

Somewhere, 2010

Режисьор: София Копола

Сценарист: София Копола

В ролите: Стивън Дорф, Ел Фанинг, Мишел Монаган, Бенисио Дел Торо, Лаура Рамси, Робърт Шварцман, Елиза Куи, Кариса Шанън

Жанр: Драма

Има една категория филми, която е често обект на особен интерес от страна на публиката и критиката. Това са така наречените „фестивални победители”. Всяка година Венеция, Кан и Берлин съставят програмата си от ленти от цял свят и дават възможност на независимите продукции да получат поле за изява. Много често излъчените по време на фестивала произведения не достигат до кино залите, защото са несъвместими с комерсиалните стратегии на пазара. В малкото случаи, в които се стига до прожекции за широката публика, зрителите влизат в контакт с нещо странно и ново, което не винаги остава разбрано.

Такъв е случая и с последния филм на София Копола – „Somewhere” (премиера в България 24 декември 2010). Дъщерята на една от най-влиятелните личности в кино индустрията, режисьора Франсис Форд Копола („Кръстникът”, 1972), се впуска в дълбокомислени разсъждения за света на шоубизнеса, блясъка на прожекторите и самотата извън сцената.

По-голямата част от действието се развива в легендарния хотел Chateau Marmont в Лос Анжелис. Въпросната сграда е била убежище за много звезди от Холивуд и техния разкрепостен начин на живот. Сред тях са Мерилин Монро, Леонардо Ди Каприо, Джеймс Дийн, Пол Нюман и Джон Белуши, който, през 1982, издъхва именно в една от стаите на хотела след свръхдоза наркотици.

Изборът на мястото не е случаен. София Копола израства обикаляйки света с баща си и прекарва детството си по хотелските стаи. Това е и причината, поради която нейните персонажи често се намират на места, които принадлежат на всички и същевременно не са на никого – хотели, улици, площади…

„Somewhere” ни запознава с Джони Марко (Стивън Дорф) – преуспяла холивудска звезда, която прекарва дните и нощите си именно в Chateau Marmont сред безразборен секс, наркотици, алкохол и други „здравословни” практики. Всичко в живота му се развива от само себе си, докато един ден не се налага да прекара няколко дни с дванайсетгодишната си дъщеря (Ел Фанинг). Актьорът се оставя на течението, по което го води малкото момиче и времето, което споделя с нея се оказва по-смислено от всичко останало в живота му досега.

Стивън Дорф („Обществени врагове”, 2009) прави първа по-сериозна крачка в своята кариера и, чрез персонажа на Джони Марко, демонстрира добри актьорски способности и изразителна мимика. Малолетната му партньорка на снимачната площадка, малката сестра на Дакота Фанинг, Ел („Странният случай с Бенджамин Бътън”, 2008), се отличава със завиден талант и на моменти погледът на момичето излъчва емоции, които много зрели актьори и до ден днешен не успяват да комуникират.

След „Обречени да умрат” (1999), „Изгубени в превода” (2003) и духовития „Мария Антоанета” (2006), София Копола застава за четвърти път зад камерата, но се оказва, че този път „талантливата дъщеря” има наистина малко за казване. “Somewhere” се характеризира с минимален стил, неутрална визия и меланхоличен тон. Опитът за философски поглед върху събитията (там, където изобщо има такива) и самотата „подхлъзват” режисьорката към повърхностното и историята не напредва в своето развитие.

Този портрет, нарисуван с тишина, би могъл да бъде гениален в рамките на един късометражен филм, но когато в продължение на час и половина очаквате неочакваното, резултатът е разочароващ.

Следващите начинания на София Копола са ориентирани към света на модата. След Фестивала във Венеция, тя се е отправила към Париж, където ще бъде дизайнер на чанти и обувки за Гучи.

Може “някъде” сред скиците резултатът да е по-добър.

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Сред дивата природа”, 2007 („Into the Wild”)

Next: Носителят на “Златна Палма” 2009 на Фестивала в Кан – „Бялата лента”, 2009 („The White Ribbon”)

Острие на мрака

Острие на мрака (Edge of Darkness), 2010

Режисьор: Мартин Кембъл

Сценаристи: Уилям Монахан, Андрю Бовел, Трой Кенеди-Мартин

В ролите: Мел Гибсън, Рей Уинстоун, Дани Хюстън, Бояна Новакович, Шоун Робъртс, Дейвид Арън Бейкър, Джей Сандърс, Денис О’Хеър

Жанр: Криминален екшън

След повече от 8 години без главни роли, Мел Гибсън („Следите”, 2002) се завръща на големия екран с „Острие на мрака”. Едно от големите предизвикателства пред актьора е успешното му завръщане сред плеядата от обичани актьори в Холивуд. В последно време проблемите в личния му живот разклатиха сериозно положителното обществено мнение по негов адрес и последният му филм може да се окаже подходящ повод да си припомним на какво е способен пред камерата австралийския актьор.

От другата страна на снимачната площадка застава режисьорът Мартин Кембъл („Казино Роял”, 2006). Именно той, през 1985, създава мини-сериалът със заглавие „Острие на мрака”, който е пуснат в ефир от BBC и с годините се превръща в емблематичен за много телевизионни фенове.

Въпреки, че са изминали цели 25 години, екипът от сценаристи, съставен от носителя на Оскар Уилям Монахан („Мрежа от лъжи”, 2008), Андрю Бовел („Примка”, 2006) и Трой Кенеди-Мартин („Острие на мрака”, 1985), не счита за нужно да направи съществени промени в прашния сюжет.

Сценарият не успява да синтезира по убедителен начин шестте епизода на оригиналния сериал и историята се „пропуква” многократно в средата на филма.

Началото е повече от гръмко. Детектив Томас Крейвън (Мел Гибсън) не успява да се порадва на завърналата се в дома му дъщеря, защото тя умира пред очите му в следствие на престрелка пред собствения му дом. Мистериозните обстоятелства около смъртта й и неутешимата болка повеждат главния герой по пътя на отмъщението, по който ще открие неподозирани конспирации с ядрен привкус и държавни тайни, които никой не трябва да разбере.

Предпоставките за качествен криминален екшън са налице, но още след първите 30 минути зрителите вече са почти сигурни какво точно е станало и най-вече какво ще стане. Точно тук личи недовършената работа на сценаристите, което е изненадващо имайки предвид какви мрежи умее да заплита Уилям Монахан. Пълната липса на обрати и неочаквани отклонения в сюжета обезсмислят значително централната част на филма.

Въпреки всичко лентата се „съвзема” в своя край, когато подхвърлените тук-там идеи намират някакво развитие и „Острие на мрака” успява да избегне тривиалния завършек. Остават някои въпросителни, но в киното днес е така – не всичко има нужда от обяснение.

След като на два пъти успя да съживи Джеймс Бонд, режисьорът Мартин Кембъл прави опит да направи същото и със своя успешен сериал, но темите във филма не звучат особено актуално днес. Творбата му е по-скоро сложна отколкото оригинална и някои моменти са крайно предвидими. Въпреки това, изявените екшън способности на Кембъл се проявяват в няколко добре конструирани и раздвижени сцени.

Бръчките на Мел Гибсън са издълбани от алкохол, скандали и живот „срещу течението”, но това не значи, че австралиецът е забравил що е актьорско майсторство. Ролята на детектив Томас Крейвън му пасва перфектно и актьорът въплъщава успешно един мъж на средна възраст на границата между равновесието и гневът. Кой би бил по-подходящ от него?

Другите два интригуващи образи са интерпретирани от Дани Хюстън („Х-мен Началото: Върколак”, 2009) и Рей Уинстоун („44 Inch Chest”, 2009). Първият е въплъщение на перфектното зло, а вторият е мистериозен убиец-философ, чиято основна работа е да прави така, че всичко да изглежда недоразбрано.

Именно „недоразбран” е най-подходящото прилагателно за „Острие на мрака”. От предисторията, идеята и замъгления сюжет, за зрителите не остава нищо… Всъщност не… Остава пълен мрак!

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Разплата”, 1999 („Payback”)

Next: Носителят на тазгодишния „Златен Лъв” на Фестивала във Венеция – “Somewhere”, 2010

Тhe Expendables: Непобедимите

Тhe Expendables: Непобедимите (The Expendables), 2010

Режисьор: Силвестър Сталоун

Сценаристи: Силвестър Сталоун, Дейв Калахъм

В ролите: Силвестър Сталоун, Джейсън Стейтъм, Джет Ли, Долф Лундгрен, Ерик Робъртс, Стив Остин, Арнолд Шварценегер, Брус Уилис, Жизел Итие

Жанр: Екшън

Екшън филмите от 80-те години са като Кока Кола-та – едва ли има някои, които да не ги е „опитвал” поне веднъж. Това десетилетие създаде някои идоли, които и до ден днешен са част от колективната памет и са се превърнали в истински символи на „чистокръвния” екшън.

Ако погледнем календара обаче ще забележим дребната подробност, че годината вече е 2010 и сигурно много от вас ще се запитат дали в пренаселената кино индустрия продължава да има място за този жанр.

Силвестър Сталоун е убеден, че доброто старо време все още може да му донесе успех и за целта събира цяло съзвездие актьори (някои, от които вече трудно могат да бъдат наречени такива), за да се позабавляват на гърба на зрителите и да погърмят безгрижно.

„The Expendables: Непобедимите” разказва историята на група наемници, които, в името на парите, са готови да поемат и най-опасната мисия. Начело на лошите момчета стои Барни (Силвестър Сталоун), който ръководи операциите на отбора и преговаря с бъдещите „работодатели”. След „дежурната” уводна престрелка, филмът ни въвежда в странния свят на героите, където оръжията властват и наистина малко човешки ценности са оцелели след години на насилие.

В търсене на поредната добре платена задача, Барни се среща с мистериозен мъж, който му предлага солидна сума за много сложна и опасна работа. Островът Вилена (фантасмагория на сценаристите) трябва да бъде освободен от диктатурата и от свързаната с нея американска мафия, която дърпа конците на мултимилионен нарко-бизнес. След първоначалното проучване на територията се оказва, че мисията е по-трудна от очакваното, но все пак да не забравяме, че членовете на групата наричат себе си „Непобедимите”.

Сценаристът Силвестър Сталоун („Роки Балбоа”, 2006) познава своите граници и основателно не се хвърля да пише историята на века, но това не оправдава безкрайно плоския сюжет и монотонното развитие. Персонажите са еднотипни и без никакви наченки на характер, а диалозите . . . Без коментар! Въпреки помощта на друг „творец” в лицето на Дейв Калахъм („Дуум”, 2005), сценарият си остава безсмислен и зле написан.

Режисьорът Силвестър Сталоун („Рамбо”, 2008) не блести с кой знае какви умения за работа с камерата. Може да се каже, че някои екшън сцени към края наистина си струват, но до тези изстрадани последни минути се стига след около час и 20 минути „блеене” в екрана. Усеща се определена доза наивност в заснемането на кадрите – всичко препраща към споменатите по-рано успешни години на екшъна, когато философията „стреляй без да мислиш” все още е намирала консенсус сред широката публика.

Актьорът Силвестър Сталоун е добре познатия на всички Слай, който и до ден днешен е годен за този тип роли и въпреки напредналите години поддържа завидна физическа форма. Оставяме настрана промишленото количество ботокс в лицето му, благодарение на който мимиката му е силно ограничена и усмивката му се изкривява по странен начин.

Освен Барни, персонажите на Джейсън Стейтъм („Огън в кръвта: Високо напрежение”, 2009) и Мики Рурк („Железният човек 2”, 2010) са единствените, които получават малко пространство за изява. Двамата остават верни на своя стил, показвайки способностите си въпреки липсата на дълбочина в ролите им. Всички останали актьори са първокласен „пълнеж” и обелват по някоя друга незначителна реплика в различни моменти от филма.

Неслучайно, Жан-Клод Ван Дам е отказал да участва в проекта, защото ролята, която му предложили не била добре развита и й липсвал характер. Все пак белгиецът е известен със задълбочените си и изпълнени с човечност екшън интерпретации…

„The Expendables: Непобедимите” не може да бъде определен като тотален провал (въпреки, че сме близо), защото в цялата операция се усеща една наивна носталгия към златните години на застарелите участници.

Сякаш сте на среща на класа след повече от 20 години. Някои са се променили, други не чак толкова, но всички споделят хубави спомени. Класният ръководител Силвестър Сталоун прави опит да обедини спомените с настоящето, но някъде в годините диалогът се е изгубил.

След 90-минутна битка „Непобедимите” излизат победени от вечния враг – времето.

Ако ви хареса този филм, гледайте: „А Отборът”, 2010 („The A-Team”)

Next: „Oстрие на мрака”, 2010 („Тhe Edge of Darkness”)