Аз, проклетникът

Аз, проклетникът, 2010 (Despicable Me)

Режисьори: Пиер Кофен, Крис Рено

Сценаристи: Кен Даурио, Серджо Паблос, Синко Пол

Озвучен на български от: Стоян Алексиев, Кирил Бояджиев, Мариета Петрова, Георги Спасов, Цветослава Симеонова, Ирена Велчева

Жанр: Анимация, Комедия

Беше време европейската анимация да отговори на гигантите Pixar и DreamWorks и да завоюва своя собствена позиция и на американския пазар. Французите от McGuff създават напълно нови персонажи и се „хвърлят” в битката с големите благодарение на своята първа лента „Аз, проклетникът”.

Историята на филма ще ви запознае с Гру – супер-лош, който притежава секретна лаборатория и вече не се засища със скромни и незначителни престъпления. Всички се страхуват от него, а настоящият му план е по-страшен от всякога. Крайната цел е кражбата на земния спътник Луната и дори най-подлите средства за постигането й са позволени. По време на ожесточената битка със своя враг Вектор (известен с грабежа на една от египетските пирамиди), Гру губи контрол над своите планове, защото в живота му се появяват три малки момичета, които осиновява, за да осъществи поредната си злонамерена операция. Когато децата започват да се привързват към него и да го считат за свой баща, всичките му подли замисли излизат извън релси.

Сюжетът на „Аз, проклетникът” не е революционен и няма да ви накара да се чудите много какво точно ще се случи накрая, но това не значи, че сценарият е некачествен. Кен Даурио („Бягство към колежа”, 2008), Синко Пол („Хортън”, 2008) и Серджо Паблос концентрират своето внимание върху отрицателните черти на главния герой, и може би точно тази новост за света на анимацията е една от причините за успеха на филма.

Произходът на Гру е обект на обсъждане от страна на критиците, които обвиняват създателите на филма, че са копирали множество образи, за да създадат своя нов персонаж. Като започнем от името, което крие един от най-любопитните факти около лентата – Гру произлиза от наименованието на руската военно-разузнавателна агенция ГРУ (Главное Разведывательное Управление).

Що се отнася до външния му вид и другите характеристики, любителите на „Семейство Адамс” ще забележат чичо Фестър, а феновете на Мистър Бийн ще разпознаят движенията на Роуан Аткинсън. Препратките към различни образи от света на киното са многобройни, но от друга страна дебютиращите режисьори Пиер Кофен и Крис Рено не отричат, че Гру е „палитра” от персонажи.

„Аз, проклетникът” завладява публиката и благодарение на качествената анимация, която не отстъпва по нищо пред американските студиa, филмът се превръща в истинско цветно забавление за окото. Особено внимание заслужава една от най-успешните триизмерни сцени, в която ще усетите почти истинската тръпка от въртележката, на която се пускат Гру и осиновените от него хлапета.

Имайки предвид характеристиките на продукта, няма как да липсва и една чисто маркетингова операция свързана със създаването на Миньоните – верни сътрудници на главния герой, които приличат на уголемени жълти капсули в два варианта – еднооки и двуоки. Симпатичните създания и неразбираемите им реплики провокират много усмивки, а влизането им под кожата на малки и големи е гарантирано.

В океана на говорещи играчки и животни, изплува един европейски продукт (с малко американско влияние), който не претендира за поетичността на „УОЛ.И” и „Играта на играчките”, но ви дава възможност да се посмеете на духовитостта му и да отстъпите на емоциите, но без да ви е нужна носна кърпичка.

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Коледна песен 3D”, 2009 (“A Christmas Carol - 3D”)

Next: „Каквото дойде”, 2009 (“Whatever Works”)

Писател в сянка

Писател в сянка, 2010 (Тhe Ghost Writer)

Режисьор: Роман Полански

Сценаристи: Робърт Харис, Роман Полански

В ролите: Юън МакГрегър, Пиърс Броснан, Оливия Уилямс, Ким Катрал, Том Уилкинсън, Тимъти Хътън, Джеймс Белуши, Джон Бернтал

Жанр: Политически трилър

Фестивалното нашествие продължава… След като се докоснахме до филми от Кан и Венеция, дойде ред и на Берлин да „каже своето” в българските кинозали. „Писател в сянка” се появява със значително закъснение спрямо премиерните си дати в останалата част от Европа, но наградената за най-добра режисура лента не е загубила своята актуалност.

На режисьорския стол стои една от най-обсъжданите кино личности в последно време – Роман Полански („Пианистът”, 2002). След задържането му по време на Фестивала в Цюрих по обвинения за изнасилване извършено през далечната 1978 и последвалото налагане на домашен арест, всичко около режисьора се усложнява многократно. Извънредните обстоятелства го принуждават да завърши пост-продукцията на „Писател в сянка” зад решетките, но дори това не му попречва да финализира своя продукт на високо ниво.

Полански изработва сценария със съдействието на Робърт Харис (автор на книгата вдъхновила филма) и двамата създават история, която е изцяло в тон с политическия климат днес.

В центъра на събитията са мемоарите на бившия британски премиер Адам Ланг. Издателската къща, притежаваща правата на произведението, изпраща при Ланг свой „писател в сянка”, който да преобрази спомените му в продаваемо четиво. Въпросният автор попада в странна обстановка, в която начело на необичайните случки е мистериозната смърт на предшественика му, а излезлите наяве факти от миналото на министър-председателя предизвикват медиен бум и нажежават и без това трудната ситуация.

По време на филма може би ще усетите, че историята изглежда почти истинска – сякаш гледате вечерните новини, но просто имате възможността да наблюдавате и личния живот на действащите лица. Заслуга за това има безспорно Полански, но има и друг фактор, който не може да бъде пренебрегнат – сходните истории на Адам Ланг и бившия британски премиер Тони Блеър. Скандалните обвинения за връзка с мръсните операции на ЦРУ, трудните взаимоотношения с медиите, загадъчната съпруга – това са само някои от общите елементи между двамата. Ако добавим и факта, че сценаристът Робърт Харис („Archangel”, 2005) е бил приближен на Блеър, идеята на филма започва да става все по-ясна.

Роман Полански се завръща към присъщия за него жанр в киното и заснема „Писател в сянка” в класическия стил на старите трилъри. Дозира напрежението без да прекалява или да „насилва” зрителите да повярват в нещо определено. Не злоупотребява със специални ефекти и за двата часа, в които претендира за вниманието ви, не губи концентрация нито за секунда. Режисьорът не отрича влиянието на Хичкок и във филма може да забележите простата, но функционална формула, която поставя един обикновен човек (писателят в сянка) в необикновени обстоятелства (изолираната къща на Адам Ланг), които го намесват в нещо по-голямо от него (международната конспирация), но въпреки това накрая героят стига до истината.

Добре подбраният актьорски екип също допринася за успеха на филма. Юън МакГрегър („Амелия”, 2009) превъплъщава писателя безпогрешно. След латексните костюми в „Мamma mia!” (2008) и копитата в „Пърси Джаксън и боговете на Олимп: Похитителят на мълнии” (2010), Пиърс Броснан се завръща към панталон и риза, в които се чувства видимо по-добре. Оливия Уилямс („Съзряване”, 2009) се изявява на ниво, а Ким Катрал („Сексът и градът 2”) изненадва с добрата си актьорска игра далеч от своите разюздани приятелки от „Сексът и градът”.

„Писател в сянка” е трилър с ироничен привкус, който ще насочи вашето внимание към съвременната политическа атмосфера, където сред сенки и светлосенки, главните действащи лица играят на „Монополи” и всяко хвърляне на зара би могло да струва един човешки живот.

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Фрост/Никсън”, 2008 (“Frost/Nixon”)

Next: „Аз, проклетникът”, 2010 (“Despicable Me”)

Антихрист

Антихрист, 2009 (Antichrist)

Режисьор: Ларс фон Триер

Сценарист: Ларс фон Триер

В ролите: Уилям Дефо, Шарлот Гейнсбърг, Сторм Салстром

Жанр: Драма

Както вече стана ясно от „Somewhere” и „Бялата лента”, фестивалните филми са особени продукти, които винаги предизвикват противоречиви впечатления. Сред всички обаче в последно време се открои един – „Антихрист” на Ларс фон Триер. Явно българските кино-разпространители са набрали смелост за подобен ход и скандалната творба на датския режисьор най-накрая намери място в програмите на родните кина.

След като стъписа всички на Фестивала в Кан през 2009 и отнесе любопитната анти-награда за омраза към човечеството, „Антихрист” продължава своя поход по екраните из цял свят и никъде не остава незабелязан.

Преди да започне снимките на филма, режисьорът Ларс фон Триер се подвизава за около 2 месеца в болница за хора с психични увреждания, за да се избави от завладялата го депресия. Може би точно проблемното съзнание на датския творец е ключът от „палатката на ужасите”.

Историята започва с разтърсващата смърт на малко момче, което пада от прозореца на собствения си дом, докато родителите му са част от една от най-еротичните сцени в съвременното кино. Нещастната случка съкрушава родителите на детето и в търсене на спокойствие и лек на болката двамата отиват в Еден - местност, където имат малка хижа, в която обикновено прекарват лятото. Съпругът е психотерапевт и прави опити да съживи връзката със своята половинка, но всичко се оказва по-трудно от предвиденото и наяве излизат злини, които човешката същност трудно може да приеме.

Преди да започнете своето пътешествие в странния свят на Ларс фон Триер („Големият шеф”, 2006), трябва да оставите извън съзнанието си всяка надежда за хуманност. „Антихрист” е разделен на глави и всяка една от тях се задълбава все повече и повече в тъмнината на човешката същност. Режисьорът е майстор на провокациите и насочва вниманието си в демонстрацията на един единствен факт - всяко едно създание е способно да извърши зло.

Филмът е изкривен огледален образ на всичко добро. Местността Еден метафорично пресъздава Райската градина, а Съпругът (Уилям Дефо) и Съпругата (Шарлот Гейнсбърг) наподобяват Адам и Ева. Странната обстановка е изрисувана с тъмните цветове на черногледия режисьор, а героите често не разполагат дори с един лозов лист, за да прикрият голотата си.

Двамата актьори се впускат в дълбочините на злото водени от своя „бог” Ларс фон Триер и се представят на изключително високо ниво имайки предвид особената трудност на ролите им. По лицата им сякаш е изписана всичката болка и страдание на персонажите. Доказателство за качествената актьорска игра е наградата за най-добра женска роля за Шарлот Гейнсбърг на Фестивала в Кан през 2009.

Операторът Антъни Дон Мантъл заснема местността Еден оприличавайки я на една обикновена гора от детските приказки, но това, което се крие в пейзажа не насочва хода на събитията към обичайната финална фраза „И заживели щастливо до края на дните си”.

„Антихрист” е филм, пред който не можете да останете безразлични. Лудостта, отчаянието и страхът минават през тялото на всеки от нас. Разликата е в емоциите, които демонстрираме и изживяваме изправяйки се пред тези състояния.

Ларс фон Триер разкрива себе си повече от всякога и създава лента, която „крещи” от болка и страдание. Това усещане не може да е приятно особено когато достига до нас чрез сурови и безкомпромисни кадри.

Понякога обаче киното се превръща в симулатор на страха и води зрителите по непознати пътечки изпълнени с изненади. На излизане от „гората” ще заобичате или намразите „Антихрист”…

Ако въобще стигнете до края…

Ако ви хареса този филм, гледайте: „Фатално привличане”, 1987 (“Fatal Attraction”)

Next: „Писател в сянка”, 2010 (“The Ghost Writer”)